...база01

Говоря си с водата - тя поне ме чува,
разбира и от шепот, и от плач.
Затова оставям пълна чаша на перваза
преди очите да отмия с мрак.
Та сънищата ми като безцветна захар,
като издъхнал аромат,
да се разтвoрят в нея, да дочакат
да се огледам в образа им сляп.

иглички в издълбани слепоочия:
пейзаж по-празен от кутия....

криш

изпълни пътищата ми за дишане
с кървави камъни,
99 секунди бездихание.

удавих се три пъти в твоето мълчание,
изплувах,
като старо есенно листо
- труп на удавен плъх,
зазидан с водни кръгове...

Silence

Silence is not a lack of words.
Silence is not a lack of music.
Silence is not a lack of curses.
Silence is not a lack of screams.
Silence is not a lack of colors
or voices or bodies or whistling wind.
Silence is not a lack of anything.
............
Silence is the mother singing
to her newborn babe.
Silence is the mother crying
for her stillborn babe.
Silence is the life of all
these babes, whose breath
is a breath of God.

Silence is seeing and singing praises.
Silence is the roar of ocean waves.
Silence is the sandpiper dancing
on the shore.
............
Silence is sound
And silence is silence.
Silence is love, even
the love that hides in hate.
...........
Silence is the healer dreaming
the plant, the drummer drumming
the dream. It is the lover's
exhausted fall into sleep.
It is the call of morning birds.

Silence is God's beat tapping all hearts.

Silence is the star kissing a flower.

Silence is a word, a hope, a candle
lighting the window of home.
.............
It is all
things dissolved into no-thing--Silence
is with you always.....the Presence
of I AM

Elaine Maria Upton

Студентите на СУ - книжка :)

Au Revoir Les Enfants

нещо красиво

някой е ходил бос по стената,
слепи спомени, заглъхнал сън,

думи-не-за-теб,
изпращам ти безчувствие,
другото име на любезността.

мол еку(к)ли

...куклите на конци се отърсиха от 6-часовия си сън, от циментовия прах, от мръсните подхвърляния на разботниците... във фунията, в която се намираха всеки хлад засмукваше желанието ти да преживяваш и те оставяше в безкрайността на твоята възможност да съществуваш... нямаше нищо странно, защото такъв бе редът на нещата... на продавачите на самочувствие, на усмивки върху сълзи, на заместители на чувства... не, нищо, че найлоните се бяха обвили около обувките и сякаш ги прегръщаха - всъщност те ги задушаваха... марионетките препускаха следейки номерчета и циферблата, а в един момент просто спираха, механизмите се претълкулваха и на тях им се даваше ултиматум да се възвърнат към предишното си състояние на трескавост в рамките на няколко часа...

но интересното беше, че кулките, които идаваха отвън и тези, които ги посрещаха отвътре понякога се различаваха... разбира се, някои имаха неминуеми прилики, но да не се отнасям... една от приликите се състоеше в това, че всъщност външните не бяха много различни и то защото и те идваха от своя килер на надеждите, където се трудеха неуморно и където оставяха в шакфчетата с ключета всяка своя душевна принадлежност, която се оказваше ненужна в допоточната линия... така, че те идваха като господари през този вход, излизайки от друг, в който са подчинени... тази прилика не беше абсолютна, но преобладаваше...

е, имаше и вариант в който задължеията на някоя по-красива кукла бе да се разходжа до някоя по-стара и значително по-обемна кукла, която плащаше за всичко с копчета в брой.... но както знаем, задълженията са като цяло разтегливо понятие, не ще сме свидетели на онова, за което се досещаме... или пък си мислим, че знаем... и кой би казал, че светът на играчките не е цветен? та той прелива от нюанаси, а те един в друг... /тук цензурираме неизбежно мнението на куклата, която прави играчки, но какво да се прави/...

та те танцуваха, въртяха се, размятаха конци от звуци и сменяха пижами... смееха се с глас, смееха се без глас,смееха се с очи, с кръпки, с игли и връзки за обувки... в опит да запълнят памука в себе си, да не бъде толкова изпълнен с въздух, да може да стопли нещо в себе си, което някой бе забравил да зашие.... защото дори нещо да изгуби целта си, то продължава да се опитва да изпълни функцията, за която е предназначено.... а една от куклите откри в себе си пера от птица - изгориха я на клада...

и да, името й бе Феникс...

...няма толкова ужасен сън...

сънят ми би трябвало да е ужасен от мен...

http://www.youtube.com/watch?v=pSJI0o7T4sk

отпаднали фрагменти

Kакво представлява съвършенството, ако не вечност? Човешкото тяло е тленно, то непрекъснато се разпада, върви към смъртта, бива ранено, изкушавано, моделирано, контролирано. От тази гледна точка то е несъвършено, доколкото непрекъснато се стремим да го променим към по-добро. Всичко, което има нужда от промяна, преустройство, подобрения, чрез жестът на нашето желание да го превърнем в нещо друго, по-висше, се превръща в несъвършено.

Но може ли подобието, каквото сме ние като хора, да бъде съвършено? Оригиналът ли е винаги съвършен?... Но ние сме съвършени. Та нали сме Божие дело? Несъвършенството се оказва съвършенство. И в моментът, в който осъзнаем това, ограниченията, преградите пред нас падат. Няма в нуждата от санкция, която да стяга тялото в усмирителната риза на приличието, на примирението и ограничението. Ние избираме. Ние сме мерилото за добро и зло, нашето съзнание. Единственото знание, което ни е потребно. И ето, че сме залитнали в бездната на злото. Отвъд табуто ние ставаме табу. Затова ни привлича злото. То не е далекогледо. То вижда. В детайли. Вижда през други очи. Ако се приемаме като съвършени същества, то нуждата от моделирането, от биенето с пръчка през пръстите е отпаднало.

откази

Среща между два клавиша,
между твоето не и да
(по)междуособици,
особен тип безчувственост.

Думите прибързват,
както обикновено
времето изтича
по някоя тъмна уличка.

свят Х 2

...15 котки под прозореца
драскат дъното на пепелника,
горя цигара след цигара,
в зениците прещракнала запалка
последната от тях догаря.


топи се.... и ръми,
топли се.... зашепти...,
стопли се... чак тогава си тръгни...

събирателно

нощ в клоните на маслината,
пера от гълъби с избодени очи,
черни стружки по сивкавия фон
на безразличната ти нежност.

тик-так - капят минутите,
опадат една по една,
прескачам стрелките
сякаш играя на ластик
сама със себе си,
с пружината от време.

в устните ти
плач на кукумявка,
рояк от прилепи
блъскащи се в светлото.

тик, премигна безпокойството,
не понечи
да хлопне миглените портички
прехапа синусите си,


издъхна.

краткост

разговарям с предмети, режа листчета, рисувам с мисли и сричам насън.............

Klass

been there...

звено

да се чувстваш завършен
е като да навършиш двадесет и две
- в един момент моментите свършват.

....из "нощни взирания"

под русалката на Климт
изгаряш в треска,
страхът е болест,
лекувай се полека.

.....................

сънят ми беше котка,
изсъска кратко,
свлече се от покрива
и приземи на лапи сутринта.

риторично

сълзите се изчерпват....като виното.
излиза ти горчиво.

снегът е смях.

заменям ъглите в очите си,
да ти се намират клетки?

..............

всяко припомняне е ходене насън,
безизиходица,
не искам да опитвам да запълвам
всяка нула с еденица,

та те дори не искат да се редуват...

отражения

всяко сравнение е капка смърт,
мразим приликите си,
стипчави са тръните
на твоето усещане.

би счупил хората-огледала,
на безобразно много стъкълца...

принадлежност

многостранна е,
много е странна
тая нощна страноприемница
- приема ъгълчета от всички страни.

ничие

пия кафе без захар,
целувам те без устни,
липсвам те без пръсти,
(до)измислям те насън.

паяците познават отчаянието,
ловят прах с прозрачност,
в същата невидимост
само минутите те очертават...
и зачертават.
сигурно играят морски шах.
затварят кръгове,
или те разпъват на "Х".

Fragment

...............

"Light and shade form very particular systems, present very individual questions which depend upon no knowledge and are derived from no practice, but get their existence and

value exclusively from a certain accord of the soul, the eye, and the hand of someone who was born to perceive them and evoke them in his own inner self.”



The Storyteller (Reflections on the Works of Nikolai Leskov)
by Walter Benjamin

..............

дефиниция за наивност

поради някаква причина всичко трябва да се случва по някаква причина...

наивен(фр.naif):
1. който издава доверчивост и простодушие; простодушен, по детски откровен 2.лековерен

има някои стъпала, които ни е трудно да прескочим... пространството помежду стъпките виси като прозрачна стена между две човешки същества... ако можехме да окачаме предразсъдъците си на закачалките, преди да седнем на стълбището опитвайки се да стоплим някого... тогава думите ни нямаше да са онова ехо, онзи дъх в студена нощ, онази извивка на ръката, спряла се сама да понечи да се докосне, да утеши без страх... тогава изрезките действителност не биха дрънчали на хлад, не биха ни оставяли вкус на метал при всяко разминаване... пръсти в бездънен джоб, прокъсан плат, тихо-топло-студеното-тихо, тихо... не искаме замълчанията си назад... понякога преповтаряме моментите, зашиваме ги в някой сън, някои във всяко преди-да-заспиш... но тишините си, всъщност рядко дори мислим за тях, мислим си сигурно, че им е по-добре да са удавени в безшумност...


Photo from: panpropanbutan

светлосенки

Одивий в Remedia Amoris: "Няма нищо по-добро от това, когато човек иска да се избави от една любов, да запали светлината в момента на сексуалната връзка: недостатъци на тялото се запечатват в духа и пораждат отвращение; сутринта, при събуждането, безредието в тоалета също помага превъзмогването, когато човек се стреми да се отвърне от своята любовница"

Из "Старите мъртъвци да отворят място на новите": "Той се взираше в лицето й, но в полумрака не можеше да различи нито израза, нито чертите му. Ядосваше се, че е тъмно, но не му беше възможно в този момент да отиде до вратата, за да светне, затова продължи напразно да напраяга очи. Ала не я разпонзаваше, струваше му се, че лежи с някоя друга, с някоя, която се представя за нея, или с напълно лишено от конкретност и индивидуалност лице."

Сутрин Тя е толкова красива. Лицето й няма напрегнатото следене на момента от през деня, спи и клепачите й потрепват, спи и сънува нежно като дете. Цялата подреденост на деня, на косата й, на дрехите, са се превърнали в очарователен хаос.... Когато тя се изправя пристъпвайки несигурно, пак по детски, когато докосва ъгълчетата на клепачите, на тези очи, които в момента на събуждането са по-искрящи, по-отнесени, леко сърдити... Господи, колко си рошава, колко разкошна си рошава! И да, "косата ти е пълна с електричество"*.... Никаъв ред, никакъв... коси се пресягат да погалят раменете ти, други вече страстно ги обгръщат, коси падат и премрежват дяволчетата в очите ти, оплитат ги, коси танцуват по извивките на устните ти... и огледалото е бездиханно, защото тя изцяло се изплъзва от реалността...



.............................
*Хр.Фотев

знаците, които не лекуваме...

...в кухнята има стъклена чаша с ментови бонбончета, не обичам ментови бонбончета изобщо, но е хубаво да ги гледам, че са там....

...студът замръзва по устните рано сутрин когато желанието да се добереш до там, на където си тръгнал, проправя път през виелицата от самосъхранителни мисли.... пристъпвайки от единия крак на другия, на спирката забелязваш онези малки облачета смърт и удоволствие в посинелите ръце на нечий техен собственик... и не знаеш как в съзнанието ти изниква израза "гасна по теб", който в случая превръщаш в "изгарям по теб цигара след цигара..."... като един познат, който след раздялата с приятелката си, страстна пушачка, беше започнал да пуши, за да усеща присъствието й около себе си... изгарянията са се превърнали в тлеене, което е повлякло след себе си навика, в своето невъзмножно превръщане в белези... рани, които се отварят наново и наново, огнища, които никога не доизпепеляват... които само чакат вятър, за да потънат в пушек, в дима не като белег на нещо, което е било, а като белег на присъствие...

за терапевтичните свойства на екзистенциалната тъга

" в страдание живот се изхаби/ да търся все страданието може би" - П.К.Яворов

...емоционалният мазохизъм в дъното си е вид травма, пропаст в случилото се, удар по нещо много крехко, изтъкано от нишки на душа... но при удара не се е получила пробойна, а се е получила сплав, странна смесица от оцеляване и приспособяване... ако си в самия Ад, най-добре да започнеш да го харесваш... съзнанието, съществото се превръща, мимикрира в болката, то приема белезите й, превръща ги в свои същности, за да спре непоносимото за нея... когато интензитетът на усещанията придобие силата на вик, може би вик като този от платното на Мунк, който отеква до най-дълбоките ъгълчета на възприятието ти, и кънти, и се мултиплицира, тогава се ражда странния хибрид на изопаченото, преобърнатото в себе си удоволствие, удоволствието от неудоволствието...

това зараждане, отначало несигурно и нестабилно, постепенно придобива рутина, бутони в съзнанието несъзнателно вече, по силата на навик, превърнат почти в инстинкт, се превключват, за да откликнат на моментите... няма никаква изкуственост... всичко е истинско, дори стократно усилено в призмата на преживяваното... почти видими извивките на преживяваното, примесени с реминисценции, почти по силата на чувството за вече случилото се, блокират в мъртва точка на наситеност, на почти безчувственост, предизвикана от емоционален срив... единствено горчивият привкус на познатото, на нуждата от спасения, от вина, от болка заради самата болка... страстта, наркоманията да усещаш как умираш бавно всяка секунда, за да се считаш за жив... и аз разбирам тях, виждам в тях, целувам мислено клепачите на тяхното вътрешно същество...но няма как да го покажа, да им го засвидетелствам, да направя така, че да ги излекувам, да ги върна, да утеша и да изпитам болка с тях, отнемайки от тяхната, когато те не искат да бъдат излекувани.... не искат, или не могат...

.

чувствата са в теб преди да ги почувстваш....

моменти на пречупване

...моментът, в който някоя болка си отива от теб е моментът, в който нищото се разпада на няколко твои същности, заключва се в "усещане за празнина"... кой я е измислил тази думичка, неправилно я разбират? как може да ти причинява страдание нищото, отсъствието?... напротив... сякаш е по-близко до неразбиране... до момента, в който просто гледаш, защото не възприемаш, в който образите се сменят, но ти си застинал... и времето е продължило без теб, оставило те е отвъд,... заради непосилното, което не знаеш как се вкопчило в теб, но и нямаш никаква идея как да постъпиш с него...

...понякога наистина ти изглежда сякаш случващото се подиграва с теб... не бих го нарекла съдба, сила или каквото и да е от този род, не го възприемам така... но то става, изниква пред погледа, предизвиква те... и с невидими длани те дърпа назад към някоя предишна твоя същност... ама какво си същество само... възможно ли е да си наведнъж толкова отречености и преобразили се неща, дори думите се заплитат в опита си да обяснят построението ти... /въздих.../....

ненаситни бягства от другост в другост... в последния епизод се оглеждаш в кръг, някой затваря очите ти вечер все пак, някой пясъчен човек, човека на времето, на късното... сънищата са огледала, стъклен свят... просто понякога са криви... тъжна различност, опитва се сама да се спаси.

от двете страни на монолога

от една страна е хубаво как засвидетелстваш присъствието си в света... стъпките ти в снега, преместването на тефтерчета, книги, пластмасови кутийки и химикалки по бюрото, оставената лампа в коридора, шума на дишането ти, смеха на гласа ти, ...и дори капчици размазано мастило, заради тъгата ти, свидетелството на очите върху листа... странно как променяш материята... как и тя те променя... как прави вятър преминавайки, как създаваш тишина или шум от слизане по стълбите... и можеш да докоснеш, да дадеш правото на нещо неодушевено да ти дава чувства...

но в същото време ти се иска да си призрак... но не истински, а моментен... желаеш да не усещат нищо от теб, и все едно те няма... стремиш се да си по-тих от мълчание в буркан... да не видят белезите на твоето отсъствие, на малките ти бягства със себе си и от себе си... улиците те гледат със своята белота или със своя прашен неутралитет, но не можеш да се отърсиш от нуждата да си прозрачен... да не си оставил табовете незатворени, да не си предал моторите на улицата, да си в тъмното без някой да усеща това... ако може дори парфюма ти да се разтваря във въздуха преди да бъде вдишан....

шантаво, но пак си ти.

каталог

какъв е шансът да те заговори свещеник в библиотеката, когато в читалнята те чакат две книги за Луцифер и една за вещици и вампири? явно съм в шанса...

както и да е. отрекох се и от учтивостта покрай поредния досег с охранителните тела, едва ли бих намерила по-точна дума. всъщност тя сама се отрече от мен, но това е друга тема...

и попадам на един цитат: "и разбира се, била изгорена по всички правила на изкуството" WTF???...

а, за малко да пропусна мисълта на деня: "ten sunousian einai nikram epilepsian"* от Демокрит, но и Хипократ е на същото мнение


*Половото съединяване е малка епилепсия.

@обсесии & "грозни прози"/stolen/

......................

пет си, и една шеста,
дяволско число,
23 си.
нявсякъде и във всичко.
дори в буквите на името.
датата на раждане.
всъщност - където
ти се прииска да те намеря.

тишина за очите,
ето какво ти трябваше,
ако продават на дражета,
сигурно ти имат номера.

телбода...
избоде ти очите да го търсиш,
непременно ще запечаташ плика,
чувствата в целофан не изветрявали...

студ на кутийки,
глас на фунийки,
за чий дявол бе цялата дандания,
тенекеджийницата затвори,
все още слушаш тенджери и тигани...

винете кризата,
тя ви сви ризата,
и таз на ближния, и нея.

нека да горим портокалови корички -
сини пламъчета на ръждива решетка.
да си спомним как сме малки
и катерим закачалките,
как тайно опитваме ключалките
на забранените шкафчета.
страх,
свит на вълнение,
на рамене и
върбови клонки,
на парашутчета,
пашкули и шушулки....


май ще се скараме жестоко........
още преди да си проговорим,
предали сме се в мислите си,
трябва да затворим. ......................../празен сигнал/бип.

#апатии

..."всички са образи на своя Ад като цяло" из "Небе и Ад" на Емануел Сведенборг

когато търсиш отговорите си май е по-вероятно да се загубиш... намирайки въпросите, които други преди теб са си задали, ти можеш да си съгласен или не, но не си по-намерен... ами, да, то е...защото ти тръгваш със стремеж към конкретност, а попадаш на доклад от стотната конференция на международния събор по въпроса за същността на всички същности, организрана от научните работници от трансценденталния факултет по парапсихология.... а те се опитват да те убедят не само, че не ти трябва твоя собствен отговор, ами че всъщност ти си искал да намериш въпрос, само че различен.... както и да е, защо ли го каталогизирам...

имаш чувството, че в библиотеката има камери. а няма камери. жива камера няма. дори хората, които непрекъснато се промъкват зад гърба ти да търсят по каталозите си мислят, че ти се промъкваш зад тях. шантава работа... и каква е тази мания за статистика, нищо че нас конкретиката ни плаши? защото във всеки облак прах трябва да има непременно една прашинка, която да е виновна за цялата ситуация. примерно тази, дето ти е влязла в окото. въпросът е, че въпросната е неосъдима. ми да. дори да се случи да я разпознаят сред другите/а то едва ли ще се и случи/, записите не са доказателство. изобщо легалните средства за следене нямат реално легалност като аргументи. хмм, nice. а това дори не е игличка в ситуацията. - я помахай, мами, на камерата, да видя, че не си пак с онази групичка пропаднали наркомани? ...днес попаднах на една книга "2084-та", не знам какво пише вътре, но се досещам:))

някой го е казал и така: "Самотата: сладкото отсъствие на погледи... Разбира се, че погледите са смазващо бреме, вампирски целувки; че именно острието на погледите бе издълбало бръчките по лицето й.... Хиляда погледи ни пронизват всекидневно, но това не стига - нужен е и един институционален поглед, който да не ни изпуска нито за миг, да ни наблюдава при лекаря, на улицата, на операционната маса, в гората, в леглото; образът на живота ни да бъде изцяло съхранен в архивите, за да е на разположение в случай на спор или когато любопитството на гражданите го изисква."

въпросният цитат, и все пак несъгласие

"....тя се появи от един жест на шейсетгодишната жена, която махна за довиждане на инструктора си и чиито черти вече избледняват в паметта ми. Жестът пробуди у мен някакъв огромен, неразбираем копнеж и този копнеж роди героинята...

Но нима човекът - и още повече романовият герой - е уникално и неподражаемо същество? Как тогава е възможно забелязаният жест на лицето на А, който образува едно цяло с това лице, който го характерезира, който му придава присъщия само нему чар, в същото време да роди лицето Б и фантазиите ми за него?

Ако на нашата планета са живели осемдесет милиарда души, малко вероятно е всеки от тях да е разполагал със собствен набор от жестове. От аритметична гледна точка това е немислимо Няма съмнение, че на света е имало несравнимо по-малко жестове отколкото хора. Което ни води до едно шокиращо заключение: жестът е по-индивидуален от индивида.

Казах, "че в рамките а една секунда истинската същност на чара й, която не зависеше от времето, се разкри пред очите ми и ме заслепи." Да, така си помислих тогава, но се лъжех. Не жестът разкри същността на дамата, по-скоро дамата ми разкри чара на един жест. .....жестовете си служат с нас, не ние с тях; ние сме техни марионетки, техните въплъщения.

.........

Човекът е проект, за който може да се каже същото. Не А., нито Б. са били планирани в компютъра, а само техният прототип - човешкото същество, тиражирано в цяла серия екземпляри, които са обикновени производни на първоначалния модел и нямат никаква индивидуалност. ... Само серийният номер отличава един автомобил от друг, А номерът на човешкия екземпляр е лицето, този сбор от случайни и уникални черти. Нито характерът, нито душата, нито онова, което наричаме аз, могат да се различат в този сбор, Лицето само номерира екземпляра."

фрагменти с привкус...

.........................

изсмях си пушека,
поговат Сисинджи,
Ja, naturlich...

...............................

нищо ново в похлупака от въздишки,
аналогови са малките иглички,
дълбаещи в спирали слепоочни


А тази вечер ще си помълча...

Да, ще се приспя наум,
ще влея течна песен...
в ръцете , пръстите, слуха.
И ако сутринта не мога да ви чуя,
простете, прекалила съм с звука...


.........................................

...в три
без петнадесет,
цветята умират наопаки,
ароматът им горчи...

...........................................

радост

"Ето – аз дишам,

работя,

живея

и стихове пиша

(тъй както умея).

...."

"Вяра" от Никола Вапцаров

.................................................

понякога имам усещането, че толкова ни е страх от това, което сме направили, или това, което си въобразяваме, че сме направили, че очакваме всеки момент най-лошото да се стовари върху нас и да ни помете като лавина... никой не знае вината ти така, както ти я усещаш... дори без да има конкретна причина, емоцията не познава рационалното обяснение, тя е смътен страх, разпръснати електрони, снежинки, статично електричество, тя се движи толкова бързо, че е почти безшумна, или поне дотолкова колкото може да се чуе едно чувство....

и именно за това не спирам да се изненадвам, всеки миг може да е толкова наситен и различен, колкото ти го имаш... създаваме свят... една идея по-истински или по-измислен, има ли значение? когато може да е и двете, когато съществуването му е факт...

кошмарът ти завършва със снежна буря... а когато отваряш очи и виждаш истинска снежна буря навън ти става толкова леко, толкова различно от мястото, от което си се бил пренеслъл насам... и красотата на безсмислицата е толкова парадоксална, че е застинала в нишата на естествеността... място без обяснения, без нужда от катализатор, без излишни съставки в сместа...

...ако три дни поред снежнобелия гълъб каца на прозореца ти, това какво означава?....

има някакво преобразяване навън, да:)бездомните кучета навън вече не са бездомни, те са снежни кучета... танцуват в снега, подскачат, правят кълбета... напълно са различни....

наситеното сиво и калта са нецвят... простете ми, но радостта не е добър писател...

гняв

чувствам се на върха на пръстите си. ние хората сме облаци. затваряме улиците в себе си и чакаме метален дъжд. вслушваме се в дрънченето на тенекиените покриви, сякаш чуваме за първи път. усещаме вятъра от крила на гълъби. и се боим от него. страх ни е от трохите. от подхвърлянето. от милостинята към нас. усмихваме се на непознатите, а ни е толкова лед под ръкавиците. следим себе си като скъперници, сънуваме като деца, смеем се изкуствено плачейки насън. лутаме се. и продължаваме да треперим. тъприм до загуба на усещане. после просто свикваме. да гледаме празно. да събираме тубички темперна боя в джобовете. да крием снежинките в миглите си. да премигваме думите си. да не дочуваме шепота и да недовиждаме шепите от празнота. не знаем... уморени, очите ни се стапят в червено, искат да затоврят света, да го потопят, ако могат...

ядосана съм. на себе си. на това да опитвам и да опитвам да събера всички букви, да намеря място на всяка и да загубвам азбуката си. болно ми е от съображения. обидно ми е от премълчавания. боли до апатия. когато искам всеки да е наред, наранявам всички. когато опитвам да затворя и да премълча, всичко тотално се обърква. опитвам да броя... до няколко си... трябва да взема да хвърлям и зарове вероятно... да си намеря съночетец, душеприкзачик, продавач на избирателни спомени и една рошава побъркана котка... та ако скача по прозореца цяла вечер да лови въображаеми молци, щурци и врабци поне да ме държи будна...

итси-битси

стана ми тихо и поисках да пиша... мисля, че паяците не са лоши, в домовете ни съществуват екосистеми, за които можем никога да не заподозрем... не, че нещо, събудих се и едно мъниче с размера на иглено ухо ме зяпаше от стената... как точно го видях така и не ми стана ясно... събуждането след събуждането от кошмара, онова беше преди това... може би ми е тревожно... знам ли. и аз какво ми е.

просто си стоях сама в стаята, наште открай време се шегуват, че съм "отшелник", усмихва ме... сред странните неща, които са ме наричали различни хора са "същество, което мисли като мъж и чувства като жена", "бръмбар", последното е "тамагочи":)) обичам си ги всичките:)

напоследък въздухът е някак циментов, вървиш като във вода... силуетно, кръгово, секундно... когато за пръв път след двете седмици болест вкъщи излязох, седна на една пейка пред Софийския и гледах около половин час едно есенно дърво с парашутчета, коeто си играеше с някакви си оранжеви отблясъци на слънцето... беше спиране, и едно такова... радвам се, че имах време да послушам празнотата, изпълващо е... да чакаш някое момиче, точно определено, е толкова очарователно... представяш си стъпките й, не знам защо, но си спомняш как държи цигарата си, как си играе с някой кичур коса или просто гледа... сякаш всичко около теб говори за нейното идване, очаква и съучаства с теб...

всеки сън е една твоя реалност.

And isnt imaginary existence, existence? - Anatole France

Кафе и "Анатомия на човешката деструктивност"

"
Прости стимули - незабавана реакция, рефлексоподобен отоговор - за физиологични нужди; имат праг, при повторение губят своя стимулиращ ефект; продължилото стимулиране изисква стимулът да нарастне по сила или да промени съдържанието си

Сложни/активиращи стимули - резултатът от него е стремеж; те не остават "същите" поради продуктивния отговор към тях, те са винаги нови, винаги променящи се; стимулираният човек вдъхва живот на стимулите и ги променя, като винаги открива нови страни в тях.

Съвременният човек действа почти изцяло чрез прости стимули; механизмът е : просто стимулиране-незабавен отговор; това, което бива стимулирано са такива нагони като сексуалното желание, алчността, садизма, деструктивността, нарцисизма; тези стимули биват медиирани чрез медиите и пазара на стоките; рекламирането се основава на стимулирането на създадените от обществото желания; стимулите трябва да бъдат променяни постоянно, в противен случай са неефективни;

Човекът, който се нуждае от непрестанно променящи се "блудкави" стимули скучае хронично, но тъй като компенсира скуката си, той не я осъзнава. Този, който е готов да окликне продуктивно на активиращите стимули, не скучае.

Хроничната скука - компенсирана или не- представлява едно от главаните психопатологични явления в съвременното общество.По-леката форма на болестта е недостатъчна вътрешна продуктивност - че скучаят, но си осигуряват непрестанно променящи се прости стимули.

Когато скуката заплашва да стане осъзната след края на рабoотния ден, те избягват от тази опасност чрез многобройните средства, които предпазват от явната скука:купони, пиене, тв, пътуване, купони, секс, дрога. В края на краищата тяхната естествена нужда от сън ги побеждава и техният ден завършва успешно, защото скуката им не е била осъзната в който и да е момент. Може да се каже, че една от главаните цели на човека е "Бягство от скуката".

При повърхностното разсейване на скуката целият човек и особено неговото дълбоко чувство, неговото въображение, разум, всички негови съществени умения и душевни възможности остават недокоснати: на тях не им се вдъхва живот.

Един резултат от недостатъчното компенсиране на скуката е насилието. Най-често този резултат приема пасивната форма да бъде привличан към съобщенията за престъпления, смъртоносните злополуки и др.сцени на кръвопролитие и жестокост, които са основна храна, продавана на обществеността от медиите. Хората откликват с желание на такива съобщения, защото те са най-бързият начин за предизвикване на съзбуждане и така облекчават скуката си без някаква вътрешна дейност.

Чест мотив за убийства е непоносимото чувство на скука и безсилие и нуждата да усетиш, че има някой, който ще реагира, някой, върху когото можеш да оставиш следа, някакво дело, което да сложи край на еднообразието на ежедневните преживявания. Пример с момичето, което си реже вените, за да се увери, че в тях има кръв.

Нуждата на човека от стимулиране - един от факторите, пораждащи деструктивност и жестокост; простият тип възбуждане не изисква от индивида да прави усилие; ако човекът не е успял да порасне, простите стимули са винаги подръка."

Ерих Фром

What's on your mind?

родина

топла пръст,
ухание на пепел,
на дъжд, на кал,
на недопята песен...

долитат перушинки,
тръни в струните на вятъра,
докосване на горски билки,
побити макове в сърцето на полето.

глас на тиха, нервна песен,
шум на падащи сълзи
в корава почва.

кажи ми ти, отново ли започва
отровеният страх, и онзи хлад
в прозорците разтворени
на мътните ни отражения...

нима не ни омръзна от видения,
от сенки и от нощни бдения,
не ни достигна звук.

молитвата ни онемя,
запърхаха крила
понесоха се ноти,
боси по снега,
по кървавите капки восък
на студа.

.............................

Черен шал на витрината,
алена кашлица,
издишащ сън.
Дишам с миглите си,
с широко отворени очи
нощ в зениците на безсънието.
Съживявам сенките на шумовете,
очеранията в светлините
карат стаята да премигва.

Изгубих силите си
за усещане,
празен съд, стъклено очакване.
Горчиви ъгълчета,
щори на сетива,
връвчици от безсилия,
без право на молитва,
страхът има нужда от мен.

............XI

Механизмът се търкулна,
целуна времето
и спря.

Воайорът

Понякога се вслушвам в стъпките,
във коридорите и лампите,
в угасналия асансьор;
премигвам своето мълчание,
докосвам устните на звуците,
стенанията на вратите.
И в мойта малка бяла стаичка
сънувам тишина от призраци.

...............

Ето я моята Аншата,
седи на прозореца
и си клати краката.


Протяга ръце към гълъбите,

ръце, а не криле.

просто

Няма проблем,
допуши си цигарата.
Има време,
за всякакви форми на мълчание.
Ще изчакам,
да вдишам и затворя,
всички метастази на отсъствието.

После те,
и без това ще ме изкашлят.

ghosts and spirits

по главната улица вървеше жена, която носеше пакетче сол...

може би душата сама по себе си е склонна на саморазрушение. същото е и с тялото, то само по себе си също е склонно да се самоунищожава.

тогава, когато човек става твърде много душа, примерно при болест, когато става кожа и кости, било то поради аскетизъм или душевно заболяване, душата твърде много го завладява. наистина, отначало сякаш открива нови неща, и сякаш вижда за пръв път света истински. но всъщност той се е самозазидал в душата си, тя го тегли към саморазрушение в двоен аспект - душата иска смъртта на тялото, за да тържествува, но оставена сама по себе си, тя сама си вреди, отива към нищо и упадък, защото чувствата й стават зловредни, фанатизирани, отблъскващи и отричащи целия околен свят. тя не е способна да допусне до себе си друга душа, да общува, да дава. тя иска само своето пълно осъществаяване, което съвпада с нейното унищожение. тя е вид атлант.

същото би могло да важи за тялото. когато човек стане твърде много тяло, както при някои стадии на психологически болести или при прекомерна продължителна употреба на храна, той започва да пребивава до крайна степен в света на физически сетивното, на предметното и телесното. и това започва да вреди на самото му тяло, присъствие в света, това също отблъсква хората, чието сегашно разбиране за красивото е различно. но и не само с това, със своята концентрираност около себе си, затворения си свят, робуващ на физическото.

и сигурно затова човек е вплетен в душа и тяло, за да се намира в някакво крехко равновесие, да опитва да медиира между двете разрушителни сили в него. някак двойното отрицание на живота ражда самия живот. всяка сила - душата се бори за надмощие, тялото се опитва да надделее. баланс от сблъсъци... нищо чудно, че е толкова кратко.

Ю-Питер - Девушка По Городу

кръстопътища

вали наопаки... този път не чакам "it can't rain all the time", гарваните отдавна сънуват нечий ад.... но се научих да харесвам, почти да обичам шума на капките... сънувам покриви, търся покривала за миглички, мокри крила на пеперуди и сушени обвивки на мъртви сърцевини от рози... и може би там се е спотаила неистината... защото стъпките ти са сами, а улицата е която е самотна... какво повече би искал от това да се разтопиш в света и той да приеме всичките ти същности, и ти да си празна кутийка с кибритени клечки, която се разхожда по мокър асфалт... тогава ти си донякъде онези отражения от прозорци, петънца от светлина, смътното премигване... просто студен сън. твърде дълъг сън.

.....................

ще си направя колекция, тази дума дори не може да се прочете:))хахах...

работа натам, няма работа насам...

намерих си неустоими предложения:)

.... social observ. fragments

"A man receiving charity practically always hates his benefactor - it is a fixed characteristic of human nature." - G.Orwell

Това винаги ме е тормозило. Може би подсъзнателно, като необясним страх.

Това сякаш се проявява и на друго ниво. Дори в киселата физиономия на някоя продавачка в магазин.

писарушки и драскулки

писането е моят халюционеген, наркотик, алкохол. нямам нужда от други стимуланти.

невъзможното

има неща, които никога няма да бъдат изплакани, мисли, които никога няма да се споделят, погледи, които се отбягват, стъпки, които разтърсват целия ти свят, болки, които не могат и не искат да престанат.... има моменти, които са толкова тихи, докато в теб е смърт.... има стъпъла, думи и докосвания, които не могат да се понесат... които те запращат в бялата стаичка на твоята празна лудост и си говорят с липсата на точки.... бял свят. празен свят.

по-стъпките на сричките

тази тишина е малко плашеща. по малко чужда. тя е във всеки път, в който се наблюдавам как като призрак преминавам коридорите забравила накъде и защо отивам... и сигурно има много общо с вички онези прозорчета светлина, които са се появили отсреща. промъкнали се като щурец в стаята ми, заспали в паяжината на старото перде, в което се криех като малка. знам, че е различно, че винаги искаме промяна, че нямаме търпение да отворим очи утре, когато в това сега като стар скъперник пресмятаме стъпките си, за да открием прах от едно преди... но всички повторения са обречени. права си, малка моя Вал. и сега го разбирам повече от всеки път, когато сме пошепвали на мислите, опитвайки се да ги вразумим.

не, че нещо, но... и аз не знам, винаги при опита си да говорим най-истински сме толкова фалшиви. или поне така излизаме. сякаш думите ти са нещо присадено, гласът идва да отоговори на повика на истинското ти ти, но все пак остава като случен непознат, който си помолил да ти направи услуга. да прати смачкана бележка вместо теб, да ти каже часа или не дай си Боже какво още... глупости, глупости, глупости... как може да се оплитат толкова много глупави глупости във взаимоотношенията... сякаш сме се появили като някакви научни сътрудници, които непременно трябва да усложняват всичко, до което се докоснат, всяка емоция, усещане, поглед... сякаш сме някакви неуморни анализатори, машинки за преизчисления, везни за чувства....

Coraline

п.с.: много съм щастлива и от първия изцяло положителен образ на котка:))

Сиво, градско...

.

Вън мирише
на дъжд, храна за котки
и на цветни плочки.
Вътрешните дворчета
на междукъщията
процеждат влага, слуз и дъжд,
търкулват капчици,
закачат котешки мустаци,
присвити зеници,
недоизпити чаши
със презрение.

Недозапалена цигара,
смачкано безшумие,
разтопен картон от мисли,
изрезки на безсилие,
мастилено приплъзване.


.

Love me if you dare

the movie

топли речни камъни

.

бяхме двете в един от следобедите, които ни очакват да сме гласни в мислите си, да си разказваме с погледи, да усещаме малко горчивина по ръба на стъклени чаши в една буржоазно-бохемска стая над площад Славейков, близо до счупените прозорци и опушените гълъби... това предчувствие на входа на тясното магазинче на ъгъла, на фона на звука от машинка за мелене на кафе, на рафтчета с всякави болкучета в лъскави опаковки... една баба доста настойчиво питаше клиентката за цената на вида насипно кафе, който бе закупила, тъй като цената му бе паднала и не се виждаше добре.... стана ясно, че й беше твърде висока и тогава подавачката, пълна къдрава девойка на около 26, се провикна : "Г-жо, ако няма да купувате, вървете си, че правите задръстване!".... видях как тя се обърна към вратата с плетения си обикновен пуловер и сякаш на себе си каза: "Колко хубаво замириса на кафе...."



.............................

ето един от моментите, в които от нещо толкова много ме заболява, че чувствам как ме задушава, едва сдържам сълзите си... може би последният път, когато се почувствах подобно беше в един междуселски "Чавдар", където на задната седалка един възрастен мъж преброи стотинките в шепите си и тихо заплака...

...............


(може би непоносимата болка трябва да се изнесе от тялото под формата на сълзи, тя просто не може да остане в теб, защото ще отрови вътрешното ти същество.....)

.

в лечебницата

твоята копринена безплътност
оставя парафинено усещане
по пръстите
на недочаканата нежност,
игли на щастие
прищипват жълти листчета,
а недомлъвките се кискат в ъгъла,
простират сънищата ти измачкани,
подстригани изкъсо,
бледи на лунна светлина
или на сянката от крушката...
спиш.
и не сънуваш
как сънувам.
другото име
на безсънието.
на сънотворните
и техните успокоителни.
на белите шишенца
с пластмасови капачки
само по нощни шкафчета.
на пети
се промъкна безсилието,
сестрата на нежеланието,
опря се на вратата,
но не понечи да влезе,
тя само искаше да погледа
как пламъчетата в очите ти угасват.

...пауза

...от асансьора слезе висок чичко с бръмабарски тъмни очила, след него бе останал натрачив аромат на лавандула... вече си представях прибирането, затварянето вратата на гардероба и тихия разовор с молците, чието единствено присъствие пърха редом с праха в панелената му гарсониера...

to be continued....

сънищата биха объркали много неща, ако нямаха статут на нереалност....

има сънища, които ни усмихват.
има сънища, които ни разплакват.
има сънища, които ни карат дълго да се взираме
в тъмното и в тъмното в себе си.
те са стъпала, които не бива да изкачваме.
кошмари, които превръщаме в реалност.
те са това, което сме заключили,
за което искаме да сме изхвърлили коварното ключе.

но те объркват твоето място в света. да, в тази наглед подредна цялост от рафтчета,
нощни шкафчета, жълти лепящи се листчета, графички, графици и всякави начертания. те просто разливат кафе върху всяка твоя леснозапалима душевно-материална принадлежност, така че да изгубиш устойчивост. пеперудата, кацнала на дланта на въжеиграча. ето ги.

тик так...

приспивам недомлъвките, лек шум за жумящи мисли и премигнали усещания, един милиметър нощ и две трети до стрелките за пет и половина... сънуваш станиол, с който си играе вятъра в тъмното, течението го блъска между долния праг вратата и измъкнатия край на мрежата срещу комари...просъницата те събужда, виждаш на петна от светната крушка как някаква огромна буболечка бръмчи, засива се и се удря в тавана. всяко сблъскване последвано от нов опит, тупване, ярстно пърхане на крилца, посипващ се прашец.... загасяш лампата, отваряш вратата към коридора, пускаш осветлението там... и чакаш.
странно, но вече в тъмното няма нито звук, пълна застиналост. и като че ли се унасяш където си стоиш.... и ето пак, историята се повтаря. този път оставяш светлината, хмм.. със свити крила е толкова ...миличка. стои си там, на шапката за бране на ориз най-кротичко. по дяволите, сега пък откъде кутийка... събраяш някакви предмети по шкафовете, уффф.., защо е толкова шумно... а, ето!... и малката ти крилата посетителка отива да подири други капанчета за нощни мисли.

щрих

утрето е тихо,
удавен плач на нощите,
нетърпеливо безразличие
побърза да ги изгаси,

думите са бели,
липсват се,
контурите прескачат,
подиграват се
със драсканиците.

дневна светлина
за вчерашните врани,
прашни таваните
от недоизпрани надежди.

сиви кутиите
със смачкани безсилия,
малко бесило
за налудничавите идеи,
за пирончета и кабърчета,
и всякакви метални стружки.

капчуци

.

Тихомълком
боядисвам отсъствието.
Не-цвят,
открита незабележимост.
ИЗкупление
от грешки.
Смях на дяволчета
барабани по плочите.
Перца на славеи
в зениците на котката.
Коварен шум
изтрополен по парапетите.
Остави само върха
на опашката си,
стипчав привкус
на конформизъм.
Говоря като дете,
сигурно остарявам.

.

въжеиграчи

.

Кръстопът на разпятията.
Мъглата няма право да е синя.
Само ти при параграф 2.
Паячета в очите ти, оплиташ ме...
Колкото и аз теб.
Разнищихме ли мрежата,
квадратче по триъгълник...
или просто я разкъсахме,
заплетохме я лепкаво в косата
като нещо нечисто,
без право да е там,
като белег
от лунни петна,
и от една луничка,
от изключена музика
и превключено безвремие...
На щепсел разстояние
издъхна
късото съединение.

.................................................

връзката с Бог от спасително въже превръща ли се на бодлива тел?...

Klimt, the movie

филмът за него трябва да е точно такъв....

водоравно

"...всички влаци са един дол дренки:))"

толкова е абсурдно ако практически разбираш, че изкушението на идеите е по-силно от реалността... всъщност ти си готов да минеш отвъд всяка стена от мъгла, без да знаеш какво има отсреща... това надежда ли е? някакъв вид оптимистично въображение? любопитство?...

и ти смътно усещаш, че зад всяко престъпване или опит, или неизвестност, се крие санкция... знаеш, че може да не получиш нищо, освен ударна доза разочарование, но това не намалява силата на желанието ти да видиш отвъд тази граница, която просто е изникнала пред теб и ти казва "избери!"...

но ти не си рационален, мой човек.. никак, никак... но това е добре, това е отлично за всички коварни кроежи от случайности, самозаплитащи се паяжини, будувания... то е в ситните камъчета, които се свличат под теб, в надничането с едно око към дъното,а с другото към върха.... във вятъра от ментов цвят, в едно поле от тръни, от сухи листа, от малки потайности...

за страха от гледането, от сливането на погледа с другостта... защото другостта, отвъдността, страхът завличат със себе си... и след известно време прекарано в компанията на стаха, вие се познавате, вие сте свикнали един с друг, говорите си, и затова вече не те е страх... точно както "ако погледнеш в бездната, бездната ще прогледне в теб"... обгърнат от другостта, ти самият ставаш другост... и тези, които се боят от хората в тъмното, сами стават хора от мрака, научават езика му... не бих казала, че човекът е хамелеон... да, какво е той, ако не слово претворено в материя - жива и нежива... няма по-раждащо нещо от концепциите и думите, от проникването на смисъла в битието....

soundless, effortless

.

"Големият град. Тук е ад за мисли на отшелник." - "Тъй рече Заратустра", Фридрих Ницше

...Големият град сваля кожата ти със собствените ти ръце. Тук всичко се свива, за да се събере. Дънките ти са по-тесни, обувките ти стягат, косата ти е вързана. Вървиш тихо, не само защото нищо не чуваш с тия слушалки, но и защото другите не те чуват от околния разпръснат шум, и прах, и тем подобни. Измерваш себе си в цифри, точки и стъпки. Имаш номер за всичко, шифър на поведение, код за достъп и парола за излюзията, че не си следен. И си статистика от кратки касови бележки, лог-вания и ън-лог-вания, точни маршрути с минимални отколонения, бавни тенекии за кафе и почти непроверими електронни карти. Тук ту светва червено, а жълтото е негов нюанс, ту премигва зелено и притичва оглеждайки се по пешеходната пътека. А паметниците са безсмислени железни птици, ръждясали под отровените дъждове на времето, под облака на сивкавото безразличие на частиците от бивши горива.

.

мост от стъкълца

...проглеждане в кошмар, от който искаш всичко да си спомниш. до най-малката подоробност. морави облаци над високи панелени блокове във водата. малки песъчинки по предното стъкло на оптиката. после бързо тръгване. една от онези обрасли и изоставени къщи, каквито има поне по една-две във всеки град. лъха на хлад, на плесен и пръст. бели привидения зад позорците, запечатани с дъски и разядени пердета. стълбите са ужасно потискащи. имаш усещането, че няма да можеш да се върнеш. от едната страна са тесни, колкото свита длан, а от другата нормални: така се редуват платформите. знаеш кой е най-честият посетител. не искаш да се натъкнеш на него. и точно тогава фигура в много широка риза се мярка в преддверието. приятелите ти крият лицето. напразно, защото е разпознато. задавяш се в сух плач докато слушаш виковете и заплахите...
бягаш през дъжда, локвите хлипат с нестабилните ти стъпки. на последния етаж си, събираш трескаво някакви неща в чанти, за да се махнеш, да отидеш далеч, колкото се може по-далеч... единственото стабилно чувство в теб.

първият сън, в който се събират всички мои най-близки хора.

гпапефрути и по(с)ледици

...все още намирам себе си в играта на криеница с думите, в търсененто на припомняне, в изглаждането или изгарянето на спомени чрез изписване. не, проблемът не е в стъпките, които политат рано някоя сутрин, тропат на плочките и чакат някой там, отдолу да им отвори. не е в черните ти птици, във враната, която храни гарджето, нито дори в черните котки, които нямат друг избор освен да те измамят, че ти пресичаш улицата вместо тях... не е там... някога ти имаше своя малък храм и в него се криеше, някога слушаше езика на праха и глухите камбанки тиктакаха по ръбовете на задушените ти катедрали... но сега ти не се боиш, и не пристъпшваш плахо, не стапяш восък в очите си, не мокриш пепелта с отблясъци около-миглени... ти просто не пристъпваш. себе си. и самоотнетото си. не просто нямаш право, а правото сякаш никога ня си го имал, защото онова същество, което беше ти е невъзможно да има каквото и да било общо с това ти същество тук.

когато пада най-тъмното, но имам предвид истински тъмното, каменно тъмното, в което вали единствено дъжд от песъчинки, където пулсът се превръща в монотонна маса отчаяна застиналост... тогава прегръщаш себе си в опита си да се утешешиш, в неспособността си да се вразумиш, в сгънатите болезнено колена на глупавата си чувствителност.... и те е страх от стените, от всичко равно и студено, от всяка липса... тогава се надигаш тихо, сякаш да не събудиш себе си, измъкваш се на пръсти и търсиш нещо, някакво присъствие, нещо, което да те накара да спреш да мислиш или да усещаш нуждата от въздух в стаята.... взимаш детското си одеало, закрепяш го на раменете, стичаш го по мокета под теб, коеленичиш до мрежата на прозорчето, нашепваш си, че се радваш, че не си си отнел правото да гледаш от там... тресе те, сякаш напук, за да те спаси от задуха....

Разплитане

.

Ти си ужасно безсмислен.

И това е толкова хубаво.

Нарочно нетактичен...

В очите на замръзнало дете,

което криеш,

което просто си играе,

със себе си,

и с глупостта на хората,

в зениците на болния цинизъм,

милва ме омразата,

към липсата на безразличие,

към недокоснати завеси,

в които да оплитам тялото.

Защото в мен е Дяволът

и не целувам църквите със мигли,

заобикалям свещите

на моите си мъртъвци от чувства,

самоотмъщавам си,

презирам чувството,

да чувствам повече от всякога,

да чопля от мазилката на сградите,

за да усетя песъчинките под ноктите,

да вкуся мириса на вар,

на нещо тебеширено,

което може би ще ме задави.

Аз недочувам,

всичко е оплетено в косата,

която гъделичка задушавайки,

с която реша пръстите си,

...красива е,

ще я отрежа още днес.

Глупаво дете!
глупаво ....

Кръстено в отровата.

Кой знае...

защо сънувам глупости.

Прелиствам се във книги,

потъвам във сълзи.

От толкова горчиво щастие,

сънят заспива вместо мен.

.

Дяволско

Стрелките на отсрещния часовник
описват върху своя циферблат
дванайсетте кръга на моя ад
и жънат мойте часове отровни.


И аз лежа на дървения под
с коси от леден лепкав пот измокрени,
и аз умирам в стаята под покрива
тъй близко до самия небосвод.


А долу преминават автомобили,
трамваи като ветрове фучат
и смехове и крясъци звучат,
и тътнат кръчмите и публичните домове.


И за да заглуша във себе си скръбта,
понякога аз сядам на прозореца
и яростно оттам замервам хората
със пръст от старите саксии без цветя.


О, аз разбирам: този весел свят
със мене и със мойта смърт не свършва;
аз съм една ненужна жалка мърша
и мога ли да бъда техен брат?


Не искам състрадание от хората!
Аз имам всичко: моя е смъртта.
И аз ще се изплезя на света,
обесен върху черния прозорец.


1927 г.
Атанас Далчев

morgen

Sweet child O' Mine



ама това... сън? не, че ми се участва, ей-така, за успокоение...:)... някакви пустинни бури в които тичаш с усмивка, плажна ивица, деца, които си говарят за теб на руски и ти им говориш на български някакви безсмислици... стоиш,(хм, по скоро си се увесил) надолу с главата на някаква катерушка в някакъв си парк, подреждаш мисли и свят под себе си, подреждаш красиви усещания, от които искаш да избягаш, нареждаш притеснения и бягства, обстоятелства и невъзможности.... свито-трепетно, искаш да очакваш, а се боиш от себе си и евентуалното сбъдване на нетърпенията си...

..миг, да не си си и помислил да поспираш... искам да ми е уютно, искам вечното ти движение, непрекъсната ти промяна... не искам дори секунда по инерция, не искам спиране на вятъра, не искам да чувам мислите на всяка светлина, която идва тихо и краде ноща, онази мрачина на стъпките, на стари вити стълбища и една кутийка изпълнена със смях....


....

стъкълца по релсите

.

...вятърът замеря с пухчета опитите ми за тишина между празни стени и захвълени ключове... събирам ги в погледи, преструвам се, че не забелязвам, чета им приказки, заспиват в шепите ми...

...спомени, увесени на стените, пожълтели в тапетите, които смъкнах заедно с част вчера, потъват в топло оранжево, изсъхнал мирис на лепило, в премрежените порзорци и молците, пърхащи в прашинките, с които се стопи денят....

...вървенето сред хората е като ходенето между думите...

...................................

...по мантията ще го познаете, продавачът на огледала... дори в много горещите дни той изтрополява несръчно по стъпалата на трамвая, лекото подрънкване, големите странични, вътрешни и външни джобове... застава винаги по ъглите, по сенките и сякаш скрит в своя си свят... очите му отражение на някакво далечно пространство, докоснати от светлината, преминаващите лица, поглъщат ги двупосочно... не го гледаш, но той е там, той е стъклото, по ръбовете на което виждаш себе си, макар и неясно....


...после рязко набити спирачки, едно момиче махащо на приятеля си, един паднал на земята продавач, едно счупено огледало...

това са щетите. поне описаните. останалото са някакви си седем години.

.

трамвай[ конфитюр] ;)

...казват, че три е магическо число... и защо да не е, на трета спирка нито си се качил още, нито ти е време за слизане, някакво никакво... тепърва си препърпял адаптация отвъд шумовата бариера, т.е. не чуваш целия скрап от звуци на движение и спиране, а съзнанието ти се е отнесло и се е превърнало в tabula rasa, на която драскаш някакви все още неясни заврънтулки като усещания...

спирка #3

...две девойки стоят една срещу друга на последната редица столчета, щракат с някакво апаратче, някакви младежи са се насъбрали на колелото и току подрънкават с една стара на вид китара... и всичко това за възмута на една доста сърдита баба с две бидончета на земята до себе си, гушнала здраво сноп праз-лук... идилия...

...3 минути времето стопява усещането ти за време, един възрастен чичко се примъква : "Абе, момичета, вие знаете ли, че София е на 500м надморска височина, това нещо... ако надникнеш през пропаст към Варна си е половин километър височина... представяте ли си какво нещо?!
двете изглеждат изпитателно, усмивка на престорена любезност:"Да, много си е.."
- "А от Мусла представяте ли какво чудо ще е? Хората много трудно го мерят това...
-"Е, да, 2925м. наистина си е много..."
-"Ех, добре, че това знаете... Вие в кой институт учите?"
-"В Софийския..."
-"А каква специалност сте?Това, апаратчето, само ей така ли или го изучавате?"
-"Аз съм чешка филология, тя - поглед- си се занимава с фотография..."
-"А вие какво учите?"
-"Аз съм PR, трета година..."
-"Че какво е това PR...то търси ли се...?"
-"Нещо като рекламата..."
(отсреща неразбиращ поглед)
-"Рекламата прави плакати, брошури, такива неща...търси се..."
-"Ааа, то и вас ще ви удари кризата..... ...Айде със здраве, и учете повече...."
-"Всичко хубаво..."

шум на отварящи се врати...


Вал, душа, твой ред е...;)

способност за писане

.
това е, което отсъстваше и липсваше. впечатленията бяха се затворили херметически в пластмасов буркан, от който изобщо нямаха намерение да показват дори ъгълчето на листата си. отсъствието на букви ме държи в напрежение, но не от онова приятно приповдигнато и френетично състояние на вълнение, а все едно нечия чужда ръка те накланя, вдъхва ти неестествен и тежък сън, монотонност и липса на желание. кофти работа, с две думи:))

добре, че има добри среднощни духове, които преобразуват енергията в импулси и донасят някой познат хубав глас до усещането ти за другост. да се върнеш към света означава да откриеш и да бъдеш открит от тези, които означават света за теб. покривите, пространствата между земя и небе, ме усмихват. усмихва ме мисълта, че именно там можеш да намериш да се подвизава някой ангел, че звездите спират трепкането си, за да слязат и да потанцуват в цветовете на очите ти, да ти нашепнат някоя тайна, която после да сънуваш и да забравиш. защото може би това е смисълът им, да ги има, да знаеш, че са там, да усещаш присъствието им всяка една секунда и все пак да не си сигурен, да се съмняваш малко, но именно това да го превръща в истинско. нереално усещане за реалност.

опитвам да уетя студените тръпки от чувството ми за бягство. побирах в шепите си дете, което бях; което гледаше големия булевард през пролуката в лилавото стъкло на балкона и заспиваше със светлините - отражения на улицата. но в мен е само едно познато чувство, като пред нещо ново, което ме е върнало назад във времето. вчера дори усетих есента, онази есен от бързането към училище, от очакване на непознания, от стъпки по плочите пред НДК и смеха по вятъра, който понякога беше много тъжен. и за да не бъде самотен носеше със себе си малки водни искри, които се вплитаха в клепачите, бродираха в косата ти като кръгли стъкълца...

стояхме на ръба на толкова дълбока нощ, светлините под нас ни гледаха, може би ни поглъщаха в тъмни силуети, аз чувствах, или може би чувах как руси кичури от нейната коса играеха и разплитаха себе си в опити да се подредят по някакъв странен, неземен ред. зениците й се разширяваха в тъмното, пръстите обгръщаха лекия студ по раменете. говорихме с мрака, и сякаш се спорзаумявахме с него, опитвахме се да хванем нишките му, да изплетем въже, паяжина или люлка за надежди. не знам дали успяхме. но искам да сме...
.

.
i don't believe coincidences, and i really think everything happens for a reason... but what reason? is there reason in it? or maybe a reason we can't understand, something which should be felt, and thus understood... sure...


...същия ден попаднах на "Даная" на Климт, една от най-хубавите му картини... спомням си вечер с бухали, смях побран в шепоти, едно окъпано нощно небе с луна увита в лепкав пух... и моя любим тъмен вятър... среднощни люлки, скитане из малки улички, топящи се светлини, далечни гласове... всичко така се е смесило, толкова е неразбираемо, че не е нужно да бъде проумявано, то просто е.

то е онова усмихнато дете на детството, което се опитва да танцува докато непознатото опъва струните на неговия малък затворен свят. то жадува секундите, които го поглъщат. осмелява се да потича... в сънищата си. пожелава си красиви видения, изписва ги в мислите си, моли се на думите, остава тихо. когато всичко в теб говори, как да си способен да издаваш звук?... светотатствено думопрестъпничество, неестественост изглежда, но... кой може да го прочете... ако бурята е просто пропаст от светлина между два облака, защо не можеш да се отърсиш от статичното електричество в гласа си, защо парещите ти клепачи не ти позовляват да погалиш капките издишащи по стъклото, което те дели с онова навън... и ти ли не си птицата, която спеше по небето....?

Прощално

.

Понякога ще идвам във съня ти

като нечакан и неискан гостенин.

Не ме оставяй ти отвън на пътя –

вратите не залоствай.



Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,

ще вперя поглед в мрака да те видя.

Когато се наситя да те гледам –

ще те целуна и ще си отида.



Н.Вапцаров

сесийна депресия

времето е начумерено,
главата ме боли умерено,
курсовата пак ме чака,
вън стороежът чука-трака...

успокоителните ми привършват,
кафетата ще ме довършат,
пред екрана се зомбирам,
после що ли недоспивам?


студенткатЪ

seconds

...суртинта видях едно момиче със слушалки и ееее---й такава усмивка на лицето... стана ми толкова светло, все едно до преди няколко секунди съм стояла в прашно коридорче( а не прашен автобус) и някой изведнъж е светнал крушката.... прекрасно...:)

благодаря

мили хора:).... за слънцето, изкуството, за котката, цветята, светулковите вечери, смеха ви, обичта:)

и за дъжда благодаря:)

прахообразно

.

Колаж изсричани въздишки,
недосънуван нощен въздух,
във букви от прозрачни нишки
съших хартийки от памук.

Над керемидено безвремие
увиснали са речници от сънища
и под леглото, непрогонени,
прелистват болните ми спомени...

.

.

.

.

...

стая 02

2065г.
.............

...апаратчето на системата бавно тиктакаше и изсмукваше кръв от вените на едно бледо и безплътно същество, проснато на металното болнично легло... очите й бяха мътни, с бледи червени кръгове покрай клепачите, кожата на ръцете и лицето й беше придобила една особена прозрачност... коса беше разпиляна почти насвякъде, стичаше се към земята, увиваше се около раменете, флиртуваше със напуканите полуотоворени устни...

...по дяволите, за какво й трябваше да си причинява това... но все пак веднъж в годината имаше рожден ден, веднъж се събираше с приятелите си и толкова й се искаше всичко да е нормално, поне да се повеселят и да се държат сякаш нищо не се беше случило... но проблемът сигурно беше още от предната седмица, тогава се готвеше за едни ужасяващи изпити, беше толкова изнервена, ядеше непрекъснато и съответно смъкна около 15 килограма от цялата история.. накрая когато се яви на последното изпитване едва се примъкна по стълбите, а след като разписаха книжката й на излизане от стаята припадна... ами, да имаше малко повече воля, но не... и сега това последното преля чашата, извикаха дори линейка...

...всичко беше се прецакало след оня скапан експеримент... всяка приета храна те лишаваше поне от един килограм... по кориците на списанията гледаха сладострастно рубенсови девойки, докарани до този си външен вид най-вече с помощта на специална диета, дрога или Фотошоп... смъртните случаи, особено в началото бяха доста на брой, после системата горе-долу се нормализира...

часовникът тикатакаше... хм, чудеше се защо във сяка болница има все от тези толкова огроми, тежки и безлични часовници, които едва помръдват стрелките си, но държат това да бъде забелязано от всички натрапвайки своето глухо потракване... насеща се хилеха физиономиите на два розови и един лилав барбарон, една кукла с раздърпани опашки и спайдушен надуваем "Пикачу"... една леко солена капичца се стече да навлажни крайчеца, в който се съединяваха устните й...едно подобие на въздишка леко докосна стаята, погали с пръсти стъклата и се промъкна през малка вентилационна шахта в ъгълчето до прозореца.... слънчевите зайчета отвън играеха с листата на тополите... тя бе с гръб към тях, но ги разпознаваше по сенките и шума на вятъра, който се заплиташе в тях, шепнеше, лудуваше и стихваше, сякаш никога не го е имало... като насън някакви гугутки пърхаха и оставяха стъпките си по тенекитения перваз...

в стаята влезе висока суха сестра, прегеледа показанията на апарата, измъкна от метална кутийка един термометър, разтърска до енегрично - "Притискай"- (лесно да се каже)...- момичето едва го засържа да не се измъкне между ребрата и ръката си...
"Добре, днес си 40 кг., успяхме да стабилизриме положението за разлика от състоянието, в което те докараха.... е, няма да се научите..." - продължи да си мърмори надолу по коридора извън празнотата на болничната стая...

Искра се надигна леко, желязото на леглото се впиваше в тялото й, но въпреки това желанието да прекъсне тази болезнена неподвижност надделяваше над останалото... Сестрата бе измъкнала временно иглите и тя можеше да опита да се изправи съвсем, макар и да беше все още много слаба... Усмихна се като си помисли, че жизнените и показатели вървят обратно пропорционално на всяко нейно усилие да живее... плъзна пръсти по дръжката на прозореца и вдиша с мъка от въздуха на натежалия следобед, чието закъснение плавно се стапяше в здрач... прегорелите краища на облаците заиграха с зеленото в очите й, разтовиха се на топли капчици по върховете на миглите и краищата разпилени кичури... въпреки че вероятно рискуваше белотата на болничната нощница, тя се покатери и настани на перваза, пускайки босите си пети да играят със същия този вятър, който да преди малко се бе умилквал около затвореното стъкло... ем, ако някой я видеше със сигурност щеше да изкрещи, но какво от това, засега всички тънеха в блажено неведение... подпря се на ръцете си, вкопчени в остатъка от аварийна стълба и потъна в мисли, които опирха до циментовата насилка на алеята, там, където между плочите се повираха малки стъкчета, където обиклаяха в безсмислен кръг около лампите напрашени нощни пеперуди, заблудени светулки и еднодневките с прозрачните си крилца...


на сутринта от стаята горе гледаше друго лице...

.........
picture from

лечебница : кутия за черни мисли

...................

... безсилието, тази отдалеченост, чисто пространствена, умората, която ме е притиснала в клещите си, онова усещане за безсмисленост на думите, за безкрайно повторение... как да натрапя смисъл?... как да избера какво да я задържи на границата на тази тънка стъклена повърхност, и някоя ли съм да мога да избирам.... ако можех, бих се превърнала в нея, ако това щеше да излекува, дори да не можеше да излекува.../въздишка/...само да не е така... не знам, тя толкова дълбае в раната, толкова... няма как да заздравее, ако не я остави да се уталожи, решението не е на дъното й...

защото ако твърде дълго се взираш в тъмното, то ще те погълне....

съществуването ни е сякаш кратък промеждутък между болки....

на нея

едно хлапе избяга под дъжда,
събу обувките,
започна да танцува,
да тича
без да спре,
да прекосява локвите
и всички тъмни улички...

едно дете
несигуно трепери,
прегърнато в студа
на неочаквани сълзи,
порой от падащ цвят,
от хиляди мехурчета,
от натежли капки,
изсипа се
в сподавена въздишка,
мека и простима,
отровена от дългото стоене
в нищото,
от хилядите стъпки парапетени,
от онова докосване,
в което толкова боли
да срещнеш пътя със затворени очи.

voces magicae*

...последното изречние е твоят самстоп. дали защото се усещаш, че думите не ти принадлежат.

всички останали думи са твои. но не и тези. защото са с конкретен, макар и в анонимността си, адресат.

няма значение дали този конкретен получател ще ги види, прочете, докосне. те ще са си винаги негови, защото са създадени с предназначение. всъщност сякаш всички думи, които създаваме за нещо са част от това "нещо", един вид стават продължение на неговата същност и ние същевременно ги губим от себе си.

съществувание, изникнало от възможността си за проява. същество, създадено от подсъзнанието ти. нима творим чудовища? вдъхваме им живот така, както реалността се назовава, това, че ние ги виждаме, им придава битие...
..................

"Адът е непроницаем, защото няма речева стълба, по която мъките на човека да стигнат до слуха на неговия създател Бога."

"Безсмислицата никога не е без смисъл, тя е изказване с отклонена прагматика."

"Когато езикът те обгръща като дом, не е нужно да влизаш в отделните помещения на думите, за да разбереш казаното."

"Кошмарът е тревожното проглеждане към другото в мен и към чуждото в езика. Кошмарът е всичко онова, което ни застига като непознат език, говорен от странен чужденец."

"Гласът посочва бездната и сам е бездна."

- Валери Стефанов
................................
*вълшебните думи
*picture from

nightwalking

...час: 00:00. мрачна суха жена на спирката до мен. шумът от отварянето на вафличката в ръцете й се сля с шума на първите дъждовни капки... има нещо много особено в нощния въздух, нещо тежи, плаче, скимти, иска да разтвори тежки клепачи от мътни облаци и да удави всичко в себе си... може би част от онова поглъщащо усещане за отсъствие на светлина, за неестественост на отраженията, за този автобус, който трака, боботи, бучи в подсъзнанието ти, а ти поемаш подобно наркотик всяка процедила се капка въздух от мизерното прозорче, тъй като си достигнал крайната точка, в която не можеш да вдишаш повече прах и смола в дробовете си... сигурно затова си въобразяваш, че сънуваш. да, би трябвало да сънуваш. така би било логично. усещаш се отнесен, а и сякаш е напълно естествено да си, при полжение, че съзнателно си се качил на средство за отнасяне нанякъде... само дето не можеш да си спомниш къде всъщност беше това твое някъде, само да можеше да си спомниш... май трябваше да слезеш. пропусна ли си спирката? или изтрополи кратко по стъпалата надолу, за да избягаш страхливо и гузно от онзи въображаем човек на последната седалка, потънал в дланите и тихите си сълзи... искаше ти се да поговорите, дори да го изслушаш, ако трябва да помълчите, но да не му е толкова мъчно, защото така много боли... защото въртенето на гумите въздиша под тежеста на всички нощни сенки... защото... толкова много защо-та... и защо защото винаги се появява, когато си най-отчаян, когато не искаш да му отоговаряш, а молиш и не разбираш, когато е превърнало парливостта си в риторичност...

всъщност нищо не се случва... после удари градушка.

HOME

HOME

timeless

...всеки прозорец на лятото спира докосването ти в своята предпазна мрежа... въздухът е по-плътен, сякаш пропит от нощните кандила на отсрещните светлинки, изпълнен с мирис на сапун и хлад... необяснимо е, но на момента е абсолютно логично как някакви смътни отражения играят по жиците, превръщат на светулки крилата на нощните пеперуди и сипят прашец-искрящи стърготини по успокоения нощен асфалт... никакви привидения не ти нашепват, давиш се в тишината от монотонното бучене на моторите, от безшумното боботене на потъналия в опиянена съннност град... стипчавите сълзи, заседнали на дъното на усещането ти за себе си, докосват с гладка топла целувка бузите ти, а после бързо изстиват в мократа соленост на две безкръвни вадички... може би това е времето, когато идва нуждата от сън, нуждата от умора и умората от будността с притиснати клепачи... и сякаш не си ти, не твоята сянка се прокрадва в тъмното на коридора, не тя краде от времето на малките часове, от собствените си стрелки...

picture from

Revolutionary Road

No one forgets the truth, they just get better at lying.

sleepwalking

...събуждаш се от шума на пневматична машина... това тракане в затворените ти очи прелива, превръща се в ритъма по релсите на влак, един от онези, които искаш да те отведат при онова маково поле, за което мечтаеш отдавна.../въздишка/ и до което сигурно няма да стигнеш в рамките на реалността /втора въздишка/...

ходенето със затворени очи е резултат от дълъг престой в хеременевтиката на жизненото ти пространство, състоящо се от три стени и още една с потенциал за прозорец, но вместо с това - с щори... и е прекрасно като галенето на тихия вятър по кожата ти, шума на тревата и играта на слънчевите зайчета, бягащи пред стъпките ти... усещаш се толкова...дете...

picture from

...Q&A

Будуванията процеждат мислите,
сънуват себе си наопаки,
изплитат нишките
на остъклени погледи изпуснати...

...и разпиляни, разтрошено-скърцащи,
събрани в груби шепи,
рециклирани,
изляни от горещи капки,
побрали малък свят в бутилка,
разтърсена - и ето заваля
от облак буреносно-празен...

photography: from

сън за стълбата

стълбата, която сънувам за втори път.../въздих/много параноясвам когато един сън ми се повтаря няколко пъти, а това е далеч по-често от непритеснително... винаги е тъмно, стъпалата са малки и паянтови, няма парапет и е много високо, въпреки че не се вижда колко точно...

стълба - "символ на обмените между горния и долния свят и отиванията и връщанията до тях";... св. Исак Сирийски:"стълбата към това царство е скрита вътре в теб, в душата ти; затова пречисти се от греховете си и ще откриеш стъпълата, по които да се изкачиш"...; а. ето! - в сънищата, в качеството си на средство за изкачване, стълбата буди страх, опасения, тревога или - напротив - радост сигурност и т.н.(ее, това малко гадателско - може да е такова, ама ако не е, значи е тъкмо обратното);

стълбище - когато има спираловидна форма, насочва вниманието главано към основата на осовото развитие, което може да бъде Бог, някакъв принцип, любов, изкуство или собственото Аз на съществото, което по време на изкачването се спира изцяло на тази основа и около нея описва извивките си; стълбището свързва трите свята и е подвластно както на регрес, така и на издигане; то изразява цялата драма на отвесността.

*(Речник на символите - Жан Шевалие и Ален Геербрант)

picture from

Two lovers

...so damn real.

Changeling

Never start a fight, always finish it.

To some people responsibility is the scariest thing in the world.

There are times that's exactly the right language to use.

.........................

системата е различна и пак се случват същите неща... "Changeling" и "The Citixen X" имат много общо помежду си...

мимикрия

...наблюдавам я умерено, по мои впечатления незабележимо, но притеснително систематично и преднамерено... понякога пребеледнява, крие ръцете си, издърпвайки ръкавите на блузата си, забива поглед в земята и си дава вид на заета... обичам да наблюдавам начина, по който се прави незабележима... влюбвам се в погледа, с който ме гледа стискайки омразата към цялото ми същество... тя почти не ме докосва, а откъде е тази пречупеност в мен, в премигванията, в затворените очи, в мокрите клепачи... едновременно усещам това като горчиво, но го пия с наслада по последната капка и после се пресягам за още, защото изтръпвам при допира до пресушеното дъно на съзнанието от опитите ми да извличам мислите си от там... да можех да ги разбъркам, да, дори с пластмасова пръчица, за малко... просто застиналата повърхност на напуканите й устни ме докарва до онова тихо състояние на лудост, в което не можеш да различаваш нито звуци, нито отражения, защото нещо в теб се преобръща, разбива се на паяжини и стружки, те парят във вените ти, ти ги докосваш, почти ги галиш с дишането си, и защо мразиш толкова това трогатено спокойствие... ти си на ръба на стълбището за последния етаж, защото там тиктакаш със спрелите часовници и се оглеждаш в счупените им стъкла... и това не е безумие, не, това е твоето лекарство за лека нощ...

The Visitor

I pretend. I pretend that I'm busy, that I'm working, that I'm writing... I'm not doing anything.


p.s.: трейлърът да се гледа след филма