към върха

...има смисъл да се опиташ да се измориш толкова,че да нямаш сили и време да мислиш за нещата, които мъчително се опитваш да изтласкаш от съзнанието си...

...и да се връщаш вкъщи със отиващото си слънце

.....не знам,някак някъде по пътя.....май след третото ми падане....се сетих за думите на Вазов за човека като „създание разбито”,само че буквално......жестоко.

.....черни връх ми напомня сякаш драконови планини....разхвърляните назъбени камъни ....... някак малко голо....не бих го нарекла красиво....но гората.....това е друго нещо......сякаш си упоен и гледаш ли гледаш....не знам защо,но май съм попрекалила навремето с книгата „Юрски парк”/на М.Крайтън/ и винаги като видя папрат го асоциирам със скитащи наоколо малки хищни динозаври.......
.....гледахме пътеките на байкърите,много са луди тия хора,но съм адски склонна да ги разбера...прехода ни надолу до лифта беше нещо доста сходно с този от „хрониките на Ридик”,поне що се отнася до скоростта,защото бързахме да стигнем за лифта,а и защото така беше по- готино........минахме по възможно най-стръмните пътеки.....сега съм сладко уморена....малко ми е тъжно,но това е и някак като през мъгла.....може би една от първите вечери, когато ще мога да затворя очите неусетно.....лека нощ.....