новолуние

...тази вечер едно дете се опита да угаси свещ в бурканче с ръка...не успя, защото не повярва, че може...за сметка на това успя да се изгори...
...имам чувството, че колкото по-светло става нощем, толкова повече мракът се промъква в душите ни... или поне в това, което сме свикнали да наричаме своя душа...има нещо, което липсва, дяволски липсва... изкуствени кръгове правят очите да приличат на мътни стъкла... знам, че ако имаше повече от мъничко...тихо човешко общуване, улиците щяха да са красиви и без хиляди мигащи лампички...
фаровете на лада капят ивици по тротоара...лампите блещят уморени, поузатворени очи и празни бутилки по стълбите на подлеза...
някога мечтаех да не ме е страх когато се прибирам...сега ме е страх дори когато излизам...
някъде далече бях на коледа...по пътищата, многото пътища и криволици...малко лед, малко вятър, малко повече мрак и празнота...звезден прах и по мрачното изстинало небе и по телевизора...а там е по-студено, дори противно...едно никого неизвестно селце среща зимата...казват, че тя ще е по-различна...като деца подмамени от лъскава опаковка чакат с една притаена форма на надежда старите хора...тази година ще има хоро в малкия център, за 5 лева се събират в читалището тези, които вече никого не чакат...само-защо сега, можеше и по-преди...сякаш за всичко всякога е нужен повод...като кукли...но не, не сме...стопи се снега след онази вечер, изчезна, пропи се в земята сякаш никога не го е имало...небето почна да гасне в морави пламъци и да трепти над попарената от синкав скреж полувечер...
софия е само точка на картата и на екрана...там, където се връщам... и дишам жълтеникаво-черни облаци... аз съм свикнала с нея и с особената красота... и може би дори ми е липсвала...