за съжаление не е сън

Помниш ли приказката за Червената Шапчица? А сещаш ли се онзи ден какво джиткаше брат ти на pc-то? Осъвременяване и оскверняване са като пароними. И същото става в детските
измислици, сънища и реалности. Случва се сега. Децата са свикнали с насилието. За тях то е ежедневие, нещо нормално, нещо някак на игра, което вършат с детска жестокост. А жестокостта на детето е най-голяма, защото то не знае, не разбира и не съзнава. Поне не още. Ти може да помниш детските си страхове - някой торбалан, чакащ под леглото, някое гигантско зло създание, на което дори ти трудно даваш образ. Ти може да помниш как в училище са ти дърпали стола или са те замеряли с хартийки. Или как си плакал без звук, тръгвайки си от коридорите на хладната сграда. Но това не е като нищо, което можеш да си спомниш, нито дори да изсънуваш и затвориш в кутията с кошмари. Това е изнасилване на съзнанието на едно ново същество - без изградена ценностна система. И то не е само тук, то се е скрило в красивите рисунки, промъкнало се е в техните играчки, сграбчило е
подсъзнание и сънища и реалност и ти е откраднало нещо........ премълчало е нещо... и ти е пъхнало подобно нагла продавачка пласмсово камионче в ръцете на детенце, натрапило ти е квазистойности, псевдомодели и фалшиви пътища, които не те водят никъде освен до една голяма липса..... и ти си в липсата, и липсата си ти.