След полунощ...

Тихи са часовете след полунощ, часовете, в които ти се иска да пишеш, в които търсиш спасение в думите, и думите стават ти и ти изчезваш в думите... Трудно е, понякога ужасно трудно разходката с хладни очи по калта, но тая кал... тя можеше да е красива.... гадно се получва, когато нещо има потенциал да е хубаво, а се разваля... имам предвид, или това, което..... калта е във вътрешния свят на хората... и толкова е страшно да погледнеш в нечии очи и да ги видиш затворени от тая кал..... аз вървя из дъжда и се смея на рошавите гълъби, на онези събрани под дърветата, на онези джапащи из локвите... смея се и им се радвам... ей така, без да искам, се усмихвам... зли, зли, зли...... зли едни за други се опитват да ни направят... и как да вярваш?на какво да се надяваш?... и все пак пламъче, някъде там, важното е да го има... ставаш по-презрителен, по-предпазлив, по-циничен, ироничен, статичен.... а не си, и не ти е истинско някакси.... и така, стоиш и броиш милисекунди, събираш в шепичка прашинки, сънуваш щурчетата, които никога не си чувал, нито виждал... бягаш, пак, отново, още веднъж от себе си.... дори ти е скучно вече да си бягаш....