фенери

...защо като малки ходим по стъклата... или тичаме по асфалта и гоним сянката на вятъра... защо не се променяме, не можем да се променяме толкова много и наивно по детски се връщаме към това си състояние... и сякаш си в някакъв особен сън, и животът е като насън като стъклен буркан, в който си затворил пеперуда, бурканът с разтрошени стъкла, с кръвта по ръцете ти и малкото ти вътрешно обещание никога да не се опитваш да затваряш това, което е родено да лети... събирачи на души, бездушни събирачи... как се живе така... кой изтръгна така чувствата, че да е непрекъснато търсене на сенки-светлина за кухата обвивка... кой кара да гасите пламъчетата по тия вътрешни хладни стени... за каква полуда е тая дяволска игра... защо отекват въпросите и се забиват в игленика от избодени очи... и тишината не знае, плаши се от собственото си мълчание, моли се за звук сякаш моли за смъртта си... ражда отровени мисли горчиво-трапчивото тиктакане на уморените ти мигли... завърта се всичко в объркан полукръг...

....културата на нашия век и онова "entertain to death"... ужасно, лудо, болно .....и грозно-красива агония е сякаш съществуването... защо трябва да умираш всеки ден по малко, за да се чувстваш жив...... защо така е направено..... ти си светлинка в тунела... понякога се надяваш за изход; но не смееш да излезеш...