...ако съзнанието се нуждае от симулация, каквато е сънят, за да запази разсъдък, защо има сънища, от които сякаш чувстваш, че полудяваш... ...снощи бях в много дълбока вода, държах се само за нещо като голяма метална люлка за птица... ...и после имаше камъни в небето... някакъв черен път, по който бягах... и неми хора, които ме гледаха с подозрение...
.........................................................................................
"...никога, за нищо на света не можеш да искаш болката ти да се увеличи. за болката можеш да искаш само едно - да спре. на света няма нищо по-страшно от физическата болка...."*
променя. неузнаваемо дори за теб самият. сякаш няма нищо по-силно. единствено спасение е може би в съзнанието ти. там можеш да подмениш възприятието. изменя. искаш да избягаш. като вик в полусън. дори тя не е по-силна. нищо.
"...имаше неща, неща, които вършиш самият ти и след които никога не можеш да бъдеш същият. част от душата ти загива: изгаря, изпепелява..."*
*1984 - Ерик Блеър
............................................................................................
усетих лятото във въздуха като воал от светлина... затворих очи, за да не виждам металните скелети на плачещите сгради... почувствах трепването на листата в люляка, който си измислих... едно врабче на улицата си играеше в праха, беше толкова щастливо... мина един от камионите и аз бях също цялата в прах... е, може би не бях толкова щастлива...
не искам да изпълвам хората с тъга. не искам да ги докосвам със студени мисли. искам като от позрачен съд да излея отровата, за да мога да се им се усмихна...
Няма коментари:
Публикуване на коментар