на нощна лампа

...живея под бюрото. там вечер се крия, но не достига светлина. когато оставя прозореца отворен, защото не може да се диша в застиналия въздух, от там пълзи хлад, плъзга се по пода и първо идва при мен... имам рояк от малки еднодневки, макар и да няма нещо така малко като тях... оставям ги да пърхат по ръцете ми. не ми е толкова тъжно. повтрям си го.

вече не знам на какво да вярвам и затова не вярвам на нищо и вярвам на всичко едновременно. боли ме от думи, много ме боли от думи. вместо постепенно да избледняват и да изчезват, те се връщат обратно като ехо в черна куха сфера. в един момент мисля, че е невъзможно. дори да са на непознат, защо ги има. боря се с призрак без лице, несъществуващ кошмар, който ме наранява само защото аз го допускам. може би точно това заслужавам. да, това заслужавам. имам си нещо като усещане, че за всичко лошо, което ми се случва, аз съм виновна. и тогава се срамувам от себе си. нямам сила да пиша. то е като да лежиш много болен на едно легло с шишенцето лекарство на нощното шкафче, да знаеш, че ще ти стане по-добре ако вземеш хапчето, но да ти е толкова ужасно замъглено, че да нямаш енергията да протегнеш ръката си и да го изпиеш.

не можеш да отвърнеш на сянка. на нещо, което го има и няма едновременно. няма аргументи, дори да се съглася с написаното. няма и аргументи и затова не може да им се противоречи. висящи думи в нищото. дори ги няма. само защо тогава са тук.