dandelion clock

дали съм разказ... дали можеш да станеш на жълто цветче, изсъхнало в изгаряща сянка, херабрий, лист и книга на себе си... книгите затварят, те може би те поглъщат... болезнено ги обичам, както искрено боли, аз искам да се опаря, а не понасям и най-малкото, страхувам се дори от мисълта за болестно състояние... виждам черни влакнести духове, прелитат, пришестват през прозорците, а навън черно смолисто небе капе кал вместо сълзи от раздраното си сърце... едно малко перце полита от 12тия етаж, върти се надолу и се изгубва в погледите на умрели люлякови цветчета...

...може би искам да избягам от мен, да... но и от нищото си, спомням някога си исках нищото, а сега сякаш никак не го искам... защото е станало единосъщно, и аз искам за малко нещо там от неизвестното, което да е пред мен, да води без да виждам пътя, но да си го представям стъпвайки... може би не е тъжно да се спънеш със завързани очи...

...може би е жестоко накакви си редове да ти припомнят една друга теб. но може би не искам да се откажа и съм се вкопчила в болката си, болка, която вече няма място нито в душата ми, нито извън нея... която нито може да се понесе, нито преодолее, нито забрави, нито помни... и когато искам да плача с глас, от мен не излиза нито звук. огъвам се като счупена ламаринка и дрънча без шум под дъжда... не мога да го задържа в себе си, малка тъмночервена сълза се плъзга по клепачите, аз вдигам лице към мъртвото небе и се опитвам да я задържа, да не се види...

всичко е наред. всичко е наред. наистина е така. просто секунди. песъчинки. нищо.

имам страх от високо. от тъмно. от хлад. от самота. и от присъствие.

тополите, които някога ограждаха мен като малка понякога шумят на плач, на дъжд и вятър. странни дървета са те. стоят, извисяват се, нищо им няма и току се сгромолясат на земята. скоро една падна в моя квартал. когато затвярах очи си мислих как реката до къщата е преляла и е досами балкона, бях сигурна, че ако изляза на преваза ще я видя, но се боях, стисках очи... друг път без нищо излизах събудена много късно и гледах огромната луна, никога не е била по-близо... после, когато пораснах цял ден тичах като луда, бях обезумяла, събирах метлична, правих венчета, треперех и заспивах в приглушени хлипания, които ме разкъсваха... гледах после стъклото на колата, което ме връщаше в нощта пак там, където нищо не ме задържаше... говорих си с котката, котето, което отгледах и което ми отровиха... когато спях в градината, тя идваше при мен, захапваше ме леко, ако я галех прекалено дълго, а аз от страх да не я обидя някакси можех да я държа часове на себе си, да я милвам... тя ме разбираше, никое подобно създание не е било така дълбоко и истинско, сякаш душа-огледало... ставах рано и след като една баба на опашката за хляб ме попита "момиченце, ти нямаш ли гребен?", решех косата си и тя сякаш изглеждаше червена на изгрева... въздухът сутрин е тежък ...от роса, и рязък хлад, а после...после сякаш се разтапя в себе си, във вятъра, изгаря и полита... обичам мириса на изгоряло, тихия звук от вода и тракащи буркани, катран и дим из тъмното...обичам когато лае кучето и тичам по извитата каменна стълба, крия се в малкия килер и от квадратното прозорче гледам кой минава... и по свой си начин разбирам думите, че когато човек е много тъжен обича слънчевите залези... вечер стояхме пред плочите отпред, всичко потъваше в оранжево, следяхме една пъстра пеперуда,... но на мен ми беше тежко, необяснимо хладно предчувствие поставяше длан на лицето ми и сякаш забавяше дишането... гледах жълтурчетата, една скучна непреодолимост в полунаивно нежелание да си отиде светлото...