твърде тихо е. не съм си мислила, че може да бъде. вчера се саморазболях заради един сън, една болка и един неспиращ дъжд. не бива да си вярвам толкова. не трябва да имитирам толкова. омръзна ми да съм имитация на живота си.
понякога ме питаш: колко пъти? колкото е необходимо. докогато е необходимо. ще опитваме да съществуваме. колко тъжно, че не можем да се наредим и закърпим като парченца порцелан. дори да знаем къде се крие причината. дори да имаме в шепа спасението.
3 коментара:
здравей.пише ти анонимката,дето се обърка заедно с теб за изкуствения смях :)(истинска усмивка).ако си вярваш толкова, както и трябва да бъде,то няма как да имитираш някой друг или нещо друго.животът няма лице.в него има вятър, а само от нас-неговите собственици,зависи докога ще останем чуплив порцелан,ранима кошута и плахо човече. болката е тъжно нещо,да,но е необходима,за да осъзнаем цената на времето.спасението е в него,не в нас.иначе щяхме да сме си самодостатъчни.
здравей. ето че вече не си анонимка:)
но ние от самото си рождение започваме с имитацията. дори при някои деца тя е изградила цялостния им облик до такава степен, че не могат да се огледат в нещо друго...
аз си вярвам да, но си нямам много доверие. предпазливост. и така имитирайки себе си започвам да се съмнявам. зашото всички изграждаме представа за собствената си личност. просто понякога ми се струва, че не трябва твърде много да се поглъщаме от тази представа, за да не пропуснем себе си, истинското в нас, което търси свобода и въздух и различност.
колкото до болката... може би е нужна... но е толкова тъжно когато времето свършва преждевременно или защото ние сме решили да го прекъснем и да се саморазрушим... вискока цена е...
и така...
при децата има подръжание,да,но те просто не знаят как другояче да постъпят.и това показва,че човек не се поглъща от представата за себе си,а за някой друг.обикновено тези,на които се опитваме да приличаме,са наши много близки хора.и нито в тях,нито в нас търсим различност,а напротив.може би и това е мотивът да искаш да си като някой-да го чувстваш в себе си,когато е далеч.колкото до времето-то никога не може да ме натъжи.дали ще свърши преждевременно или лежерно ще си тече-това си е негова работа.не занимавам съзнанието си с това колко време разполагам.не го обременявам с апокалиптични мисли,в крайна сметка един ден това ще стане.приела съм го и това не ме разрушава.не ме притеснява дори.добре ми е да знам,че всяко нещо има край.така съм мотивирана да му отдам всичко,докато е при мен.без пазарлъци.цената е висока,но аз съм добър данакоплатец.(смея се) :)
Публикуване на коментар