когато твърде дълго си се притаил в спокойствието на тишината, има опaсаност да забравиш кой си... липсата на звуци, на способността ти да ги допускаш до себе си, те поглъща и става тъмнина... едва сега някак по-ясно съзнавам връзката между словото и светлината, но по стълба, по която се изкачваш наопаки...
на стената играеше сянката на някаква хвърката буболечка... обърнах се, за да я видя, но вместо нея надолу падаше малко бяло перце... може би ангелите си играят там горе... и ни пазаят от това, което се заблуждаваме, че виждаме...
есента ни подарява последните си листа, прегорели от светлина, стоплени в жълото-оранжево, парещо усещане... какво ли ще иска в замяна студеният дъжд...
Няма коментари:
Публикуване на коментар