с привкус на мъгла нощта задушава... всички предмети оживяват, докато тихо се разтапяш в безформието на полумрака... никога няма пълно отсъствие на светлина... не и в големите градове, където някоя забравена коридорска лампа винаги ще напомня за сянката на човешко присъствие... тишината и студа са сякаш неизменно свързани, в стаята усещаш как хладната му длан несигурно докосва лицето ти... затваряш го в очите си и той сънува с теб... спирки, изпуснати светове, на които оставаш... автобуси, метални кутии, които те притискат и носят винаги в грешна посока... обърканост на лунен кактус, който плаче по недоизречената си Сахара... и гълъби, толкова много пърхащи криле... сигурно те са довяли всичкия този монотонен сняг, който потъва в небето, в отсъствието на небе...
...понякога, секунди преди да загубиш, не знаеш... понякога едно обаждане през сълзи може да е твоята надежда... и се обвиняваш колко тих, колко примирен си бил... и ти се иска да излезеш от тази стъклена клетка, от шума на стаята, от тиктакането на часовника... и да се радваш на онези мимолетни нежни кристали, които потъват в сълзи на върха на пръстите ти и сълзите ти потъват в тях... и това е усмивка. истинска и топла.
*да, това нищо не означава
*picture from
Няма коментари:
Публикуване на коментар