нощна

...сигурно вампирясвам, щом не обръщам съществено внимание на дъжда, за пръв път дори не съм спуснала щорите... а може просто твърде много се самолаская... както и да е, идеално време за поредната безумна ретроспекция на съзнанието... приятното на дъжда е, че си замаян, изобщо не виждаш къде ходиш, какво правиш, дори изсипването на бетон в строежите отдолу е замряло за малко... прятно е да те прави малко по-съзерцателен от прашното безумие, а може би така говоря, защото все още не са успели да ме посветят в тайнството на заливане с кална локва, въпреки че не липсваха опити...

това е второто ми "както и да е", защото много се самозалисвам... искаше ми се да пиша за трамвайната линия, за онзи кратък миг, когато момчето от сергията за екзотични плодове беше скрил зад гърба си един карамфил за момичето, което отваряше магазина до него... за една птица, която видях да се блъска в затворен прозорец със спуснати пердета... за най-тъжното момиче, което вървеше под дъжда, сякаш привличайки сълзите на небето върху себе си....

за такива малки неща, на които много ще се изсмеят за моятана банална сантименталност... защото аз мога да пиша различно... но някакси не мисля, че ми е нужен този цинизъм, не мисля, че е нужен точно в този момент и в тази си малка вселена... вече никой не те спира да говориш грубо, вулгарно и революционно... и сякаш това стана твърде естествено... пренаситена съм от реалност... пренаситена от липсата на чувства и от чувства, обвити в опаковки от разумност, в опаковки от незаинтересованост, и изобщо във всякакви опаковки... официално се обявявам за враг на опаковките... рециклиране... да, рециклиране на същността ни докато не останем чисти без примеси, докато така не се омесим в чужди светове, че можем истински да гледаме хората в очите... не го разбирам. но го усещам...