мимикрия

...наблюдавам я умерено, по мои впечатления незабележимо, но притеснително систематично и преднамерено... понякога пребеледнява, крие ръцете си, издърпвайки ръкавите на блузата си, забива поглед в земята и си дава вид на заета... обичам да наблюдавам начина, по който се прави незабележима... влюбвам се в погледа, с който ме гледа стискайки омразата към цялото ми същество... тя почти не ме докосва, а откъде е тази пречупеност в мен, в премигванията, в затворените очи, в мокрите клепачи... едновременно усещам това като горчиво, но го пия с наслада по последната капка и после се пресягам за още, защото изтръпвам при допира до пресушеното дъно на съзнанието от опитите ми да извличам мислите си от там... да можех да ги разбъркам, да, дори с пластмасова пръчица, за малко... просто застиналата повърхност на напуканите й устни ме докарва до онова тихо състояние на лудост, в което не можеш да различаваш нито звуци, нито отражения, защото нещо в теб се преобръща, разбива се на паяжини и стружки, те парят във вените ти, ти ги докосваш, почти ги галиш с дишането си, и защо мразиш толкова това трогатено спокойствие... ти си на ръба на стълбището за последния етаж, защото там тиктакаш със спрелите часовници и се оглеждаш в счупените им стъкла... и това не е безумие, не, това е твоето лекарство за лека нощ...