...ако не пиша, ще се побъркам. въпреки, че ако пиша... казват, че болката пречиства. мисля си, че е измислено. тя само отнема. самата й причина е липса, която се е появила. липса в света. и в теб самия като част от него.
снощи дори щурците отказаха да свирят. и сякаш това беше най-естественото нещо. нямаше да го забележа. ако не беше това ужасно вслушване в шумовете, ако не беше въображаемият плач, ако всяко затваряне на очите не носеше по-голям страх от предишния. толкова пъти попитах защо... и преди..... дано молитвите....
...мъчителен опит да се докоснеш до някаква форма на сън когато чуваш ударите на сърцето си... учестени, свити на топка, ръцете ти изтръпнали.... и тези върхове на пръстите влажни от избърсани сълзи...
колкото мен, колкото мен... някакви сякаш незначителни спомени за светещи играчки-динозаври, за къщички и корабчета не искат да спрат да изпълват съзнанието ми... сигурно дори никога нямаше да ги забележа в кутийката с минало...
един възрастен човек разказа за сирачето, което беше отгледал... толкова е хубаво да видиш подобна обич в очите на човек. иска ми се да повярвам. на трансформации. на разтваряне в цялото, сякаш сме капка в море. на очите на котката, която ме гледа от отсрещната ограда. същият човек беше участвал опитал да се погуби... за да открие, че иска да живее....
----------------------------------------------------
*животът е кратък сън
*picture: from
2 коментара:
; )
Харесва ми да си мисля, че колкото повече човек прекарва насаме с мислите си, в свои собствени диалози, в свои си въображаеми случки и моменти, коментира си ги, знае че са свои... толкова повече се опознава, всъщност. Вярно - забива, даже забива като пирон в морето, но за да се отстоявам аз, ще е по-добре да знам какво действително изжививявам. Пък нека да е сън, нека. :)
...иска ми се в този пост да бях нещо различно от лирическия си герой, но не съм.
...право е това за себепознанието, наблюдението, то ставя сякаш естествено и или го има, или не.
Публикуване на коментар