кръстопътища

вали наопаки... този път не чакам "it can't rain all the time", гарваните отдавна сънуват нечий ад.... но се научих да харесвам, почти да обичам шума на капките... сънувам покриви, търся покривала за миглички, мокри крила на пеперуди и сушени обвивки на мъртви сърцевини от рози... и може би там се е спотаила неистината... защото стъпките ти са сами, а улицата е която е самотна... какво повече би искал от това да се разтопиш в света и той да приеме всичките ти същности, и ти да си празна кутийка с кибритени клечки, която се разхожда по мокър асфалт... тогава ти си донякъде онези отражения от прозорци, петънца от светлина, смътното премигване... просто студен сън. твърде дълъг сън.