ghosts and spirits

по главната улица вървеше жена, която носеше пакетче сол...

може би душата сама по себе си е склонна на саморазрушение. същото е и с тялото, то само по себе си също е склонно да се самоунищожава.

тогава, когато човек става твърде много душа, примерно при болест, когато става кожа и кости, било то поради аскетизъм или душевно заболяване, душата твърде много го завладява. наистина, отначало сякаш открива нови неща, и сякаш вижда за пръв път света истински. но всъщност той се е самозазидал в душата си, тя го тегли към саморазрушение в двоен аспект - душата иска смъртта на тялото, за да тържествува, но оставена сама по себе си, тя сама си вреди, отива към нищо и упадък, защото чувствата й стават зловредни, фанатизирани, отблъскващи и отричащи целия околен свят. тя не е способна да допусне до себе си друга душа, да общува, да дава. тя иска само своето пълно осъществаяване, което съвпада с нейното унищожение. тя е вид атлант.

същото би могло да важи за тялото. когато човек стане твърде много тяло, както при някои стадии на психологически болести или при прекомерна продължителна употреба на храна, той започва да пребивава до крайна степен в света на физически сетивното, на предметното и телесното. и това започва да вреди на самото му тяло, присъствие в света, това също отблъсква хората, чието сегашно разбиране за красивото е различно. но и не само с това, със своята концентрираност около себе си, затворения си свят, робуващ на физическото.

и сигурно затова човек е вплетен в душа и тяло, за да се намира в някакво крехко равновесие, да опитва да медиира между двете разрушителни сили в него. някак двойното отрицание на живота ражда самия живот. всяка сила - душата се бори за надмощие, тялото се опитва да надделее. баланс от сблъсъци... нищо чудно, че е толкова кратко.