"....тя се появи от един жест на шейсетгодишната жена, която махна за довиждане на инструктора си и чиито черти вече избледняват в паметта ми. Жестът пробуди у мен някакъв огромен, неразбираем копнеж и този копнеж роди героинята...
Но нима човекът - и още повече романовият герой - е уникално и неподражаемо същество? Как тогава е възможно забелязаният жест на лицето на А, който образува едно цяло с това лице, който го характерезира, който му придава присъщия само нему чар, в същото време да роди лицето Б и фантазиите ми за него?
Ако на нашата планета са живели осемдесет милиарда души, малко вероятно е всеки от тях да е разполагал със собствен набор от жестове. От аритметична гледна точка това е немислимо Няма съмнение, че на света е имало несравнимо по-малко жестове отколкото хора. Което ни води до едно шокиращо заключение: жестът е по-индивидуален от индивида.
Казах, "че в рамките а една секунда истинската същност на чара й, която не зависеше от времето, се разкри пред очите ми и ме заслепи." Да, така си помислих тогава, но се лъжех. Не жестът разкри същността на дамата, по-скоро дамата ми разкри чара на един жест. .....жестовете си служат с нас, не ние с тях; ние сме техни марионетки, техните въплъщения.
.........
Човекът е проект, за който може да се каже същото. Не А., нито Б. са били планирани в компютъра, а само техният прототип - човешкото същество, тиражирано в цяла серия екземпляри, които са обикновени производни на първоначалния модел и нямат никаква индивидуалност. ... Само серийният номер отличава един автомобил от друг, А номерът на човешкия екземпляр е лицето, този сбор от случайни и уникални черти. Нито характерът, нито душата, нито онова, което наричаме аз, могат да се различат в този сбор, Лицето само номерира екземпляра."
Няма коментари:
Публикуване на коментар