Тя става все по-слаба
и сваля, сваля онова прогизнало одеало,
което ти нарече нейно тяло
и къта купища копринени пера,
в които да оплита нишките на лудостта.
И тя е котката, с мустаците от мляко,
мяука жилаво в предсмъртен похлупак,
и в нея има твърде малко лято:
в щурците на очите й разбягал се е хлад.
Подслушвам тези малки тенекийки -
на сблъскани и сгънати на две молци,
и прося се от босоногите убийци,
които шепнат в пръстите ти призори.
Няма коментари:
Публикуване на коментар