Обичам да вали. Природата чувства вместо мен. Може би дори тайно съучаства.
Иска ми се да знам, че ме следи. Че мога да се отразя във огледало. Да престана да броя капките по парапета на триъгълното ми стъкло. Отварям крилото, въздухът нахлува като студено ято птици, кълве по кожата, боде в очите, пие вода, стича се, сънува... Бълнуваш свързано, диагнозата ти е непрекъсната, макар и доста окончателна. Щипка за коса, разтоврен асприн и тази тъжна разточителност от мокри точици изписват морзовата азбука на есента, период на твърде упорито постоянство... да, сливане на всички песъчинки в един бездънен часовник от неназовими отсъствия и все пак безмълвни свидетелства... сякаш протичоречивостта е толкова естествена, прилича ми на солена чаша от стъкло.... елементарност, твърде много видимост. Прозорецът ми е ренде, което реже светлините на мъгливите нощни лампи, реже ги на малки жълти колелца... И ако знаех, ако само знаех как да се пречупя, да огъвам празни лъчи, да изписвам електрически сигнали, бих ти пратила отвъд една единствена неизгасена крушка от отсрещния блок, който да ми напомни как косата ти обвива със златни пипала върха на пръстите ти, докато ми говориш насън и приспиваш кошмарите в клетка от леко потрепващи мигли.
Няма коментари:
Публикуване на коментар