Отначало не разбирах какво всъщност прави с тези две найлонови торбички „Айсленд“ когато се опитваше да се измъкне незабелязано покрай охраната на общежитието.
Обикновено непозволените неща се внасяха, а не се изнасяха... е, може би само ако изключим случаите с разбити врати на студентски стаи. Но това е друга тема. И пазчът, който все ме бърка и той е друга тема. Не че това е ново за мен. Потриерът в училище също за пет години не научи, че съм от там и все ми искаше карта. Ту съм с вързана коса, ту с шапка, някой път ексцентрично съм решила да си пусна косата... такива ми ти работи, бъркат се хората. Но не това е въпросът. Нека се съсредоточа на странника. А най-вече на неговите действия. Не че не го познавах. Но беше един от онези хора, които много добре знаеш кои са, и знаеш че вероятно и те знаят за съществуането ти, но никога не сте осъществявали реален човешки контакт и сякаш не се познавате. То си е все едно да не се познавате, реално погледнато. Интернет, какво да го правиш.
Стъпките го издадоха, не очите. Да, защото лицето бе покрито в качулка и озъртането му не можеше да бъде забелязано, камо ли тълкувано. Пристъпваше тихо и равномерно, твърде в границите на нормалното, за да му бъде чиста работата. Когато си гузен винаги се стараеш да се слееш със средата, да си средно аритметично, каквото и да значи това. Или каквото и да ти струва това. Но аз забелязах. По дяволите, не знам защо забелязвам неща, които не желаят да бъдат забелязвани. Идея си нямам. Просто се случва. Това е то. Някои неща са си така. Други инака. Ето ти философия. Добре, че не съм психоаланитик, съвсем бих се смахнала.
И така ето ме в един момент, не знам как се усещам, но знам какво има в торбичките. Разбирам. Не глупости, не просто разбирам, аз съучаствам. Или съучастнича, ако искате. Удивително е колко бързо се случва, колко естествено сетивата ти дори не се борят с морални конфликти.
Аз просто последвах с поглед, а после и с действия. Той свърна в малкото подлезче до хотел „Британия“ в което винаги се събираха съмнителни субекти да пушат трева. Не знам защо си правеха толкова труда като на втория етаж се напушваш само от въздуха. Но и това е друг въпрос.
Торбичките се издуваха от сивкавата субстанция, разляла се неравномерно. Той седна бавно на стълбите, оставяйки ги от двете си страни. Разтвоерни, димът започна бавно на кълбета да излиза от тях и да се разстила по съпалата. Две жълтооки черни котки скочиха от стената и взеха да с умилкват около краката му. Те душеха въздуха с подозрение и ококорени зеници.
Няма коментари:
Публикуване на коментар