Лексикон

Ученическата поезия е още жива.
Хартийките по чиновете
се валят в прашна светлина,
вратата е полууотворена
като въздишка
и някъде по ръбовете
на стъклата сме оставили
следи от пръстите си
- толкова са близо,
че можеш да усетиш
шепота на заговор в часа,
мастилото издишащо по листа,
почти успяваш да измериш
с поглед коридорите
затичани към двора,
към тротоарите,
дима
и нашето невинно скитане
по безистени и тавански помещения,
онези кратки и потайни посещения
от смях, издишан пушек и игра,
а онова по детски сгушило се угризение,
че може би ни чакат у дома
затворено е във екранчето,
а телефона в джоба –
с мълчаливо нетърпение,
като пчела жужи
и жили съвестта.
Но ние в друго сме заслушани
и съществуваме извън света,
и скрили сме се в себе си,
едни във други
като преобразени същества,
ръка в ръка по плочките пред НДК
въртим се в кръг,
събираме нощта във шепи,
късаме плакатите
от лудост и тъга,
притискаме в юмручета
сълзите си,
прегръщаме си болките,
не сме сами,
ще стоплим автобусите,
те ще потракват може би
от скука и от студ,
но ние не ги чуваме,
нас може би дори не ни е страх,
и ние не сънуваме,
и сякаш че отново съществуваме
в един вечерно- апатичен град.