Кошмар

Фененрът плаче
- луната му люти,
разрязана от ятаган на нощ.

Полепнали по вените на мрака
- кристали сол със имената на звезди.

Самотен лъч от тишина
прониква в стаята на моя сън,
первазът е притихнал във очакване
на стъпалата ми прекрачващи навън.

Вежливост

Завих кошмара си
със детското одеало,
изглеждаше ми някакси
смутен, измръзнал -
в очите му прочетох страх
обвит от плътна бримка сън.

И от неловкоста на този жест
почувствах дълг да му налея чай
със капка мляко, но без захар.

Дори и времето започна да се стича
по водосточната тръба, забарабани,
такатично заваля
и ние с моя събеседник си отдъхнахме
че темата за разговор ни е пристигнала.

Трайни следи

Ореховите листа
на твойта сянка
оставили са шарени следи
по опакото на клепача;
примигам с теб,
миглите се ронят
като борови иглички.

И аз забравям ежедневно,
систематично,
чиновнически примирено.

Но как да замаскираш белега
на всичко онова което
с теб
никога не се с случило.

л

Светлината на лампата  е болна:

изкашля смутени червени ивици,

сподавя ги в капките по ръба на прозореца,

процежда се в ъглите на стълбището от бетон...

Това ще е нейният гроб

-          Спомен от стъпки,

-          Постъпки..

-          скелети от сенките

-          изгнили от мълчание.

салфетка

тази вечер съм търговец на огън,
хората са патерици

заспивам в косата си
липсва ми само шумът на шурци

откъснатост

Разксъване

Късо

Късно

Прекъсване

Непрекъснато

Разпръскване

Ти си нищост. Не принадлежиш. Изпаднал си в призрачна зона. Т.е. незабележим си.

Ти си балонче въздух в бутилка „Кока-кола“,  изнесена за продажба на чужд пазар. Ти си въздух, но не можеш да дишаш себе си. Не можеш да вдишаш кислород. Не можеш да издишаш каквото се съдържа в теб. Може би си капсула. Приличаш на човешка клетка, биологична еденица...  а може би имаш решетки, а не стени, а може би това са само ресни светлина хвърлени въху килима, който издиша в детската стая на нещо, което някога си бил.

татуирано...

разпадам се
на хиляди мастилени бодлички,
бродирам с кръв дантела
- избодени очи на срички,
плъзгам се по кожата
на всяка своя люспа,
извивам се от болка,
тишината не напуска
липсата на писъци,
а аз
излизам през клепачите си
чиста като златна рибка...

сбоготворение

Препрочитам самотата си

предпочитам самотата си

звъня объркано

часовникът се е разцифрил

мокетът в дневната

издиша топлина на ивици;

по парапета

звукови иглички

метално сричат,

стичат се на срички.

щ

Една лисица
разкъсва луната
на хиляди звезди.

В 3 на обяд

Таксиметрово мълчание
в километрично задръстване
от хлипащи мотори.

Размити лица на мраморни ангели,
стъклени колби
туптящи в кървава последователност.

Липса

Не ти написах писмо
- осмоъгълно огледало,
скривалище за мисли.

Не подпечатах с устни
бели листа
пробити с аромат на восък.

Няма да ти подаря премигване
- последна гара,
въздишка от цигара,
послон за тихата ти лудост.

Странно се срамуват думите
от своето натрапчиво отсъствие.
Липсата полепваща като ветрило
в стипчаво преглъщане на мрака.

Крила на прилепи
 - и Дяволът изръкопляска.

Да си оплетен в себе си...

Местата се затварят
в себе си -
врата захлопваща врата.
Из помещенията
изпълнени със тишина
въздухът издиша тежко
удавен във варосаната от прашинки
светлина.

Птиците примигат
като нощен плод.
Изгасват лампите,
секундите дори треперят,
пазачите опитват да намерят
метален ключ
към кървавата тъмнина.

Покоят е обсебен с кръстове,
с икони: електронна самота,
фотоните са впили дигитални нокти
в утробата на прожекционната стена.

Тиктакат пиксели,
клавишите се сменят,
клавишите се смеят,
кликове заменят
способността ми
да откликавам
на толкоз много
празнота.

Да си оплетен в себе си ли?
Всеки друг е клетка.
Каторжникът е мазохист,
и по презумпция
интуитивно
нарушава баланса в сивотата...
- дори и свещникът е атеист,
самоизгаря се на клада,
топи се и кади,
припада постепенно,
целува кожата ти,
иска да потъне в нея,
но ще остави само временни следи.

Стая 102

Стената е от бели тръни,
утробата й се рони,
по пръстите ми изподрани
кръвта й лепкаво горчи.

Опитвам се да бъда точка
- детайлите успокояват,
опитвам се да бъда точна:
по порцелановата плочка
капките опитомяват.

Отсъствието на прозорци
се счупи в мен – боли до писък,
звукът от струните е твърде нисък
за режещите им езици.

Триъгълните закачалки
висят на кукички от облегалки
и само куклата ме гледа
как шепна на стената бледа.

Съвместимости

Седемструнно мълчание
между тебе и мен
заключих в стенание
от прозрачен десен.

Чувствам се като картина
-
всеки
следващ
миг
е стигма.

Не стига.
Застина.

Самотен фрагмент

Всичките пороци са сгрешили,
тунел не са открили
към небето от стъкло.
Но вместо в мраморно платно
те са се впили
като длета от срам във съвестта.
По парафинената периферия
на снощния кошмар
разлята е гарафа стара
- копринена безплътност на издишаща цигара.


Наблюдение номер 23

С нарастване на болката
думите все повече намаляват.

Онто

Свят. Истина. Творец.
Път, риба и луна.
Земя, небе и сън.
Въздуха навън.
Дъжда, дъха, духа.
Нима това си ти,
нима, нима не си?

Рецепта за душевно болни

Нямам търпение
да спра да мисля за теб
докато свършвам,
да те следя,
да те будувам,
да пускам статуси и снимки,
да те ревнувам,
да се преструвам, че не те ревнувам.

Нямам търпение
да спра
да дишам за теб.

Мисля…,
- трябва да се случи съвсем скоро.
В осем отваря аптеката.

Полунощно

Очите ми преливат
като ваза,
която някой е
забравил под дъжда.
По плочите на двора
валят мехурчета
съчувствие,
окаляно
капчуците отмерват времето,
което сякаш е на път да спре.
И без дори да се сбогуват
котките
по мърлявите безистени
поглеждат възмутено
и с присвити зеници
обръщат гръб
и шмугват се
да се целуват,
там, зад ъгъла.
А аз стоя
до някоя стена –
простряла съм ръце
по тротоарите,
събирам с шепи
сенките под уличните лампи,
издишам ги накъсано
като цигарен дим…

Обикновено

365 грама маслини
държа във скута си,
жигулата жужи,
найлоновата им торбичка
се души,
слънцето насреща ми блести:
и това е чиста доза проза.

Маслините са хладни,
придърпват топлина от шепите
боядисани в боички
от черупки,
трохите на Великден
отпечатани
по линиите на ръцете.

Маслините са черни,
като нощ откъснати
и обли,
като речни камъни
целунати от попови лъжички.

Жигулата въздъхва,
през прозореца
нахлува вятър,
разпилява се на кичури
от светлина,
Премрежил е маслинките,
маслинките блестят
от щастие,
от липса на поезия.

Каталепсии

Знам диагнозата
- всичките стени очакват да заплача.
Аз не мога.
Тъмното се взира.
Срамува се от мен.
Шепти на тишината.
Когато всички телефони чакат да им кажа,
аз не разчитам на прогнозата
- излизам под дъжда,
не виждам хората,
сънувам локвите,
(във локвите вали),
разтварям се в умората
на някой безистен
и драскам,
драскам си,
със пръсти по вратите…

Интервенция

Аутопсия на нощта:
разчленена на малки часове,
упоена на операционната маса
премигва със тежки стрелки.

Надвесен над нея
стоиш и четеш,
с кървав скалпел разрязваш,
записваш всеки момент.

Неравно зашиваш
с парцали от мрак
тежестта на това
да не чувстваш съня.

В коридора стои
с мъртво бледи очи
тази луда луна
със сълзи от звезди.

Със сребристи игли
тя пробива плата
на пердето от прах
в фоайета от страх.

Фрагменти втора част

Фрагмент 6

Огнени струпеи в сърцето на вселенския мрак
- нощен полет.

Фрагмент 7

Тук ме има само
в минало време,
бъдещето ми
е емигрирало.
Остава само
да го последвам.

Фрагмент 8

В бутилката
се блъскат осмоъгълници
- оранжевата крушка
ми горчи.

Фрагмент 9

Всеки ъгъл се е
свил на пирамида
и в пирамидата
понякога си ти.

Фрагмент 10

Камината
превърнах в катедрала
на хладното си отчаяние.

Фрагмент 11

Търся връзката
между Темза и теб
в сън
за удавяне.

Фрагмент 12

Имам толкова да ти кажа
в екранче
от три реда.

фрагменти

Фрагмент 1

Играеш си на руска рулетка
с патрони безразличие.
Не се наемам
да ти бъда секундант
броейки чашите ти с водка.

Числата ме отегчават.

Фрагмент 2

Фрагментирам си
мълчанията,
разочарованието ми
ферментира –
вече почти не горчи.

Фрагмент 3

Казах ли ти да не месиш алкохолите
- защо ти трябваше да пиеш от кръвта ми?

Фрагмент 4

Мигли и дяволчета
- премигващи фарове по тавана.
Със сатанинска самоувереност
изнасилих самотата си.

Пренаситих се,
стенанията стихнаха.

Фрагмент 5

Не ме изричаш,
аз съм безразлична
като смърт.
Когато ме наричаш
сякаш се обръщаш
към жената
която няма(ш) начин
да обичаш.

Дневник на анорексичката

Ежедневието
на анорексичката
е изпълнено
с математика.

сто грама живот
на ден,
петстотин калории,
които ме
подържат,
три чашки кафе,
две приспивателни,
976 крачки средно до съня,
до тихото спасение
от болката.

Кошмарите ми
са разкъсани,
събуждат ме
по-тежка,
все по-рядко
чувам думите
и се опитвам
да отвръщам
смислено.

Петдесет грама
разредител за усещания,
деветдесет минути
присъствие,
седем наздравици,
две въздишки,
едно кратко
пробождане
в сърцето.

Това е равносметката.

Малката русалка

Кажи ми
точно колко дози безразличие
е поносимо.

Дори цветята
не издържат
липсата на отношение
и предпочитат
тихото презрение,
за да подхранват своя жизнен сок,
да се разтворят и завържат плод,
пък бил и той отровен.

Кажи ми точно в този миг,
когато след петнадесетата текила
светът се люшка като гнила мида
а аз пристъпвам като на черупки
- забравила съм всички свои люспи.

Кажи ми как да лекувам рана,
да побера във нож кръвта разстлана
по всеки ръб на този залез
по острието на нощта…

Как да изплюя перлата коварна
- солта по устните ще си остане.
Кажи ми как да остана вярна
когато ти не виждаш
че сега пияна
усмивката ми утре ще е само морска пяна.

Сън за удавяне

Сънувам Темза,
зелена и разкъсана
на мътни водни
капки
в които си играят
малките деца.
Давя се в мисълта
за гладките
подводни камъни
и хлъзгавите водорасли.

Шивашко

Копчетата на палтото
на дядо ми
изгасват едно по едно.
Вече сричам
напосоки
- всички конци
се оплетоха.

Дано този път
се зашия по-правилно.

Безбуквено

Вече те е страх от тишината
- разтваря се във вените ти като спирт.
Чувстваш се натровен от мълчание,
от джин и бързи чаши отчаяние.

Не ми е никакво
- триъгълно стрелката
преструва се на пумпал,
не издъхва,
напук реди си пасианс
и даже се усмихва
на рафтчетата
в твоето съзнание.

Следите на праха от мъртви книги
(убиваш нова може би през ден),
те карат да политнеш
като безкрила нощна пеперуда
между кориците на синия буквар.

неутрално червено

Звуците са застинали
в апострофично безумие
искам да се разходя навън
а ме побиват тръпки
от липсата на присъствие
на примирени признаци
на социална примеливост.
Трябва да си голям идиот
или напълно нескопосан
да вкараш подобни думи
в стих и то когато
никой не го е грижа
за естествения изговор,
дали би било въпрос на избор
или на пърхаща мимикрия.

Липсата на случайни сълзи
е първият сигурен признак на безумие.
Вторият е наличието
на коридори.
Ако са в недостиг
положението може би е критично.

Смъртоносна доза. Моля.

фотон

Събрах се в едностишието ти
като в притворена шепа,
затварях очи,
мисли свити на кълбо
като сънуващи котки.

Кротката нишка
на нашето петминутно безвремие
затваряше в клетка
сплетени на възли секунди.

Искам да ти рисувам,
да те науча да прегръщаш каменните зидове,
да седиш с часове по ъглите на тротоарите
загледан в преминаващия прах.

Да начертаеш карта
с борови иглички,
да те видя как дишаш
без да издишаш
тишината си.

Усещането че те има
нахлува през прозореца ми вечер,
кара ме да стъпвам на пръсти
по кръговете от наситено мълчание.

Помежду ни
има толкова много празнота,
нищо не ни разделя
от нас самите.

посветено

върха на клоните кърви, стича се светлина на фотони, лещата се огъва, в отраженията потъва последната игра на слънчеви еднодневики тиктакащи неравномерно по гладкия цимент... 4500 са опростените думи, с които мога да изричам, да безразличнича и да надничам безгласно над кухото черно пространство разпънало прозрачна мрежа в дъното на тихото съзнание... елементарно, елементарно.... съновидение на падащи звезди, които са летящи къщи, скривалище от дъжда под едно одеало в парка, на един ъгъл, начертан от разрязана на чертички болка, точкообразна смес от статично електричество, въздъхващ часовник и прахообразно отчаяние... дали липсата на причина е по-причинително отговорна за липсата на изговор, за самстоп... контролът винаги съм си го представяла като кръгло бяло хапче. но... нали няма значение... защо нощта си е лакирла ноктите, нима си мисли че тънкият прозрачен слой пристрастие ще я накара да ухае на въздишка.... глупава нощ, суетата й е толкова излишна колкото и малкото парцалче за забърсване на обектив на четвъртия етаж на втория рафт на сива жилищна сграда насред Младост 3...

столкър

Небето е оранжево и горчиво. Хората се люлят като свободни електрони по хоризонта и се разплискват в морето. Ади стои на улицата под една върба и наблюдава. Наблюдава с ясното усещане, че всеки който мине край нея ще се загледа.

Ади е албинос. Червените ириси на очите й тъмно контрастират на заобикалящата ги белота. Децата се страхуват от Ади. Още от детската градина тя съществува като същество встрани от света. Помни часовете прекарани в укриване под масата. Бягствата от училище, изгарящите погледи, фалшивите усмивки, тайните подигравки. Тя забелязва. Ади винаги наблюдава. Тя вижда себе си като двойно обърнато огледало. Техните заглеждания я карат и тя да се заглежда. Да опознава всеки детайл. Да разпознава емоциите, лъжите и малките тайни лъжи на другите. Тя знае.

Откакто срещна Стеф нещата се превъртяха за нея. Усещаше, че я харесва заради мислите и жестовете, заради усещането за свят, което беше типично нейно, заради самата нея. Той харесваше Ади, а не онова различното момиче, не абнормалното в нея, не погледите на другите през които се вижда до нея.

Ади почти няма приятели. Тя иска твърде много от тях. Тя иска всичко от тях. Тя иска да погълне целият им свят капка по капка. Да ги познава по-добре от тях самите. Никой не би искал подобна близост. Дори най-налудничевия човек. Но ето че Ади има приятелка. Казва се Анжелика, хората говорят, че е вещица, хората говорят че взима наркотици, хората говорят, че тя е възможно най-лошата компания. Но тя е приятелката на Ади. Ади я обича. Ади обича да я следи. Това е част от нейния начин да обича. Затова и двете имат телефон с камера. Камерата е пусната през цялото време. Във секи един момент Ади може да погледне къде е Анжелика и какво прави. Ади знае всичките тайни на Анжелика. Анжелика знае всичко за Ади, защото тя й споделя всяка секунда живот.

Ади играе с малкото прозрачано пликче в страничния джоб на лятната си рокля. То е подарък от нея. Между другото Ади си има демон. Някога си мислеше дали не би трябвало да има и ангел, но постепенно спря да се замисля по въпроса. А и демонът отчасти се погрижи за това. Той не беше чак толкова лош в крайна сметка. Само дето непрекъснато шептеше. И то все някак зловещо. Но това нямаше значение, тя се бе научила да цени всяко присъствие, било то шептящо. Сега демонът танцува. Подскача от един крак на друг и бълва огън. Ади плаче, без звук, само с очи, от очите се стичат прозрачни струйки. Прозрачни като бялата й кожа. Тя изпуска телефона, той пада глухо върху пясъка. Върху сумрака се изписват светли сенки, играят с малките купчинки сива субстанция, вечерникът навява песъчинки върху светлото екранче, на екранчето е тяхната стая, в тяхната стая е Стеф, в тяхното легло е Стеф с друга жена. Демонът тържествуваше, „нали ти казах, нали ти казах...“, Анжелика не се усмихваше, тя галеше стъклото на камерата сякаш да го утеши. Ади се наведе като в полусън, улови машинката в белите си пръсти, целуна екранчето преди да го изгаси при което малки песъчинки се залепиха на бледите й устни...

...............................
След час.

Стеф се задваше по алеята. Беше тъмно но тя можеше да го разпознае още отдалеч. Изглеждаше умислен. Тя му се усмихна, най-чаровната усмивка която някога бе давала или ще даде:

- Да отидем за сладолед?

- Прекрасна идея – прегърна я той.

Морето се разбиваше на бели кръгли точки. Хапеше скалите под краката им. Те стояха един срещу друг на малка стъклена масичка. Светлините на будката хвърляха синкав оттенък върху лицата им, сяка принадлежаха на друг свят. Сякаш това тук и сега бяха само техни холографски изображения, нищо повече от моментна илюзия. Купичките сладолед стояха очудени пред тях. На Ади й се стори че ги е страх да започнат да се топят.

- Сега се връщам – каза Стеф и посочи мъжката тоалетна.

Ади кимна усмихнато. Демонът се засмя.

Арфа и две самоубийци

Казвам се Арфа, сигурно и сега това име още е изписано в зеницитe, но никой вече не го разпознава. Както може би ще се досетите, аз съм музиканат. Но не, съвсем не свиря на арфа, изобщо не ме бива в това. Моят инструмент е друг. Обичам изяществото на черно-белите клавиши. Tяхната лекота и плътност, която изпълва малката таванска стая. Аромата на Хедерата когато прозорецът е отворен от вятъра и се смесва с тоновете. За мен това са фрагменти от някаъв много особен ад, защото дяволска работа е такава музика, която контолира всичките ти сетива, която те кара да настъхнеш до дъното на цялото си същество и да съучастваш и да пропадаш сякаш нищо никога не е имало и никога няма да има край.... Но много мога да говоря за моята най-голяма страст. Удивителното при нея е че не се е зародила сама по себе си..

Аз се влюбих в изкуството на танцуващите във фанатичен транс изящни пръсти, в синхрона на две същества, които с нищо не принадлежаха на реалността. Призраци, докоснали се до тишината на света, спомени на души, които бягат боси по перваза на релаността. Всяка привечер все още трепери зазидана в дъното на гласните ми струни. Понякога когато вървя по улиците забавям крачка под същото онова стъкло там горе, опирам се на стената, тя ме посипва с безполезен прах, болката става все по - непоносима, простенвам, а от мен не излиза нито звук, нито една проклета думичка... Пред мен, като в горчива мъгла от хаплив среднощен дъжд изплува образа на Саша пред пианото. Саша свири „Хладни емоции“ на Ян Тиерсен с плътно затворени очи. Мастилото на косата й се стича по раменете чак до скута на Андреа, облегнала лицето си на голото й рамо, луничките като загледани в извивките на нотите, готови сякаш да избягат с тях по белотата на листа... И, да, как уличната лампа краде от сенките и светлините на тлеещия огън по страните й. Двете са в синхрон, сега е тяхното време, техните часове превъртат застинали стрелките на стенния часовник... Колко самотен може да бъде светът който ти е дал повече щастие, отколкото можеш да понесеш. Минутите, милисекундите, които съм имал с тях деля на ежедневните си опити да съществувам, и повярвай, това е една предателски нечестна сметка...

Нощта ехти, тази нощ, поредната ми нощ по улиците на проклятието да ги няма. Подобна нощ, подобна нощ миг ги отне... Белегът в очите ми боли, сплетените им нежни студени сини длани долепени една до друга, издишащата топлина на тротоара, тънка червена ивица като отрова, отрова, която ми шепти да проумея, че те никога няма да се събудят, че оттук нататък в света ми ще е само тишина.... Единствено във вечерите, онези редки месеци когато луната е бледа, с петна като от едра шарка по себе си, свивам се и плача, плача, плача като малко дете и.... се треса, ехото плаче с мен.... прозорците се отварят, викове хриптят в тъмнината, всичко става черно и аз съм по-черен и от нощ.....

Тогава чувам глас на сърдита луда и самотна баба – „Проклета черна котка!“, да проклета.....

Лексикон

Ученическата поезия е още жива.
Хартийките по чиновете
се валят в прашна светлина,
вратата е полууотворена
като въздишка
и някъде по ръбовете
на стъклата сме оставили
следи от пръстите си
- толкова са близо,
че можеш да усетиш
шепота на заговор в часа,
мастилото издишащо по листа,
почти успяваш да измериш
с поглед коридорите
затичани към двора,
към тротоарите,
дима
и нашето невинно скитане
по безистени и тавански помещения,
онези кратки и потайни посещения
от смях, издишан пушек и игра,
а онова по детски сгушило се угризение,
че може би ни чакат у дома
затворено е във екранчето,
а телефона в джоба –
с мълчаливо нетърпение,
като пчела жужи
и жили съвестта.
Но ние в друго сме заслушани
и съществуваме извън света,
и скрили сме се в себе си,
едни във други
като преобразени същества,
ръка в ръка по плочките пред НДК
въртим се в кръг,
събираме нощта във шепи,
късаме плакатите
от лудост и тъга,
притискаме в юмручета
сълзите си,
прегръщаме си болките,
не сме сами,
ще стоплим автобусите,
те ще потракват може би
от скука и от студ,
но ние не ги чуваме,
нас може би дори не ни е страх,
и ние не сънуваме,
и сякаш че отново съществуваме
в един вечерно- апатичен град.

ШУМ

шумът е съкращение
на трите имена
измислени
за твоето отсъствие.
крадях със шепи
тишината
на очите ти,
крадецът
винаги последен е ограбен.
като врабец
подскачащ по перваза
в дните ми
се е загнездил
спомена за
дяволити и случайни думи,
изпуснати като стотинки
мисли,
недообмислени презрения,
секунди на престореност,
шега и смут,
един безумен малък бунт
от невъзможности,
от нетипичности
и неетични точности.
толкова точки
ни делят
от нашето междуредие
на недоизказана искреност.
истината е тънка черна линия:
разтеглена ластичка
с разпилени по пода топчета,
загубена запалка,
червен пламък,
горчив следвкус,
сладолед в гласа ти
и страх от издишане.

Нелегален износ на дим

Отначало не разбирах какво всъщност прави с тези две найлонови торбички „Айсленд“ когато се опитваше да се измъкне незабелязано покрай охраната на общежитието.

Обикновено непозволените неща се внасяха, а не се изнасяха... е, може би само ако изключим случаите с разбити врати на студентски стаи. Но това е друга тема. И пазчът, който все ме бърка и той е друга тема. Не че това е ново за мен. Потриерът в училище също за пет години не научи, че съм от там и все ми искаше карта. Ту съм с вързана коса, ту с шапка, някой път ексцентрично съм решила да си пусна косата... такива ми ти работи, бъркат се хората. Но не това е въпросът. Нека се съсредоточа на странника. А най-вече на неговите действия. Не че не го познавах. Но беше един от онези хора, които много добре знаеш кои са, и знаеш че вероятно и те знаят за съществуането ти, но никога не сте осъществявали реален човешки контакт и сякаш не се познавате. То си е все едно да не се познавате, реално погледнато. Интернет, какво да го правиш.

Стъпките го издадоха, не очите. Да, защото лицето бе покрито в качулка и озъртането му не можеше да бъде забелязано, камо ли тълкувано. Пристъпваше тихо и равномерно, твърде в границите на нормалното, за да му бъде чиста работата. Когато си гузен винаги се стараеш да се слееш със средата, да си средно аритметично, каквото и да значи това. Или каквото и да ти струва това. Но аз забелязах. По дяволите, не знам защо забелязвам неща, които не желаят да бъдат забелязвани. Идея си нямам. Просто се случва. Това е то. Някои неща са си така. Други инака. Ето ти философия. Добре, че не съм психоаланитик, съвсем бих се смахнала.

И така ето ме в един момент, не знам как се усещам, но знам какво има в торбичките. Разбирам. Не глупости, не просто разбирам, аз съучаствам. Или съучастнича, ако искате. Удивително е колко бързо се случва, колко естествено сетивата ти дори не се борят с морални конфликти.

Аз просто последвах с поглед, а после и с действия. Той свърна в малкото подлезче до хотел „Британия“ в което винаги се събираха съмнителни субекти да пушат трева. Не знам защо си правеха толкова труда като на втория етаж се напушваш само от въздуха. Но и това е друг въпрос.

Торбичките се издуваха от сивкавата субстанция, разляла се неравномерно. Той седна бавно на стълбите, оставяйки ги от двете си страни. Разтвоерни, димът започна бавно на кълбета да излиза от тях и да се разстила по съпалата. Две жълтооки черни котки скочиха от стената и взеха да с умилкват около краката му. Те душеха въздуха с подозрение и ококорени зеници.

Нелегален износ на дим

шум от найлонови торбички,
торбички, смачкани от дим,
тихи къси срички,
кецове по босия килим.
ще го познаеш сигурно по стъпките,
по калните остатъци от прах,
по шушляка
до синьо
задушен от страх,
по кръговете под очите,
трепета на пръстите,
по стиснатите смачкани
хартийки в джоба,
ще го познаеш, няма как.

Средно аритметично

Мрак ми е.
Дори минутите горчат.
И не тиктакат.
Дори и болката ми е статична.
Не мога да премигна с мигли.
Притиснати са със оловни капки
- извиращи от ябълката огнени езици.
Страх ме е от чувството за прокълнатост.
По дяволите цялата им правота.
Да бъдат прави колкото поискат,
зениците да стискат
докато потече смола, луна и други катаклизми.
Пресяват облаците светли силуети,
рисуват с вятър като с тебешир...
Бяла прекъсната с две карачки отпред,
следи от спирачки, квадратен момент.

Чудовищата

Чудовищата
нямат
право да сънуват.
Чудовищата
ги е страх,
но се срамуват
да си признаят
че боли
да ги рисуват
винаги
с избодени очи.
Чудовищата ми
са вплели нокти
във възлите
на твоята коса,
чудовищата
целите треперят,
не смеят да издишат
цялата си празнота.
Чудовищата,
да, чудовищата,
те бълнуват
прегърнали
вечерна светлина,
на две пречупили
поставката за лампа,
под
натрошени капки
от стъкла,
пристъпили на пръсти,
несмутени,
от липсата на прах
и топлина.
Чудовища, чудовища, чудовища
напират
в стаята да влязат,
но не могат.
През процепа
на малката ти стая
гледат и подслушват
как дъха ти стича
се накъсан
въху пердето
от пробита тъмнина.
Чудовищата ми,
те ти завиждат
задето виждаш
през съня.

I found you

I found you.

At last
Every letter is a hole
burned
in the middle
of
the endless
white.

Every tone
is an empty
space
on the surface.

At last.

I can hear
the rain sneaking
trough
the darkest dark
of
the window sash.

And
the fear
can play
with those
sullen leaves
resting in decay.

At last…

Everything stands still,
and the dustman shuts
fireflies of steal…

The Salty girl

I know a salty girl
that never ever cries
and she never ever tries
to sleep with eyes wide open.

I know a salty girl
that never ever smiles
and she never ever laughs
but speaks with nightmares often.

I know this salty girl
could never ever burn
and she never ever learned
the sugar cubes were poison.

Three fire-doors shut firmly,
I wake up in the morning,
the rain isn’t stopping
tapping on the glass.

Such things can never last -
those teardrops are maps:
the flames of salty kiss
still burning on my lips…





Декемврийски Фрагменти

Наваля тъмен сняг. Денят едва започваше когато се стъмни.

Ако и Господ плаче така за нас когато правим лоши неща, значи сме много виновни пред Него.

Очакваше болката, но когато тя наистина дойде, тя надмина всичките й очаквания.

Общежитието е изрязан сив квадрат на фона на самотата.

Умопомрачението е може би слънчево затъмнение на сетивата, в която някой много си е повярвал.

Никоя секунда не идава сама. Тя порстира малките си кукучки и каквото завлече превръща в миг. Миговете пък трептят със своя особена честота. Подобно на картонени кутии, които се отварят и затварят, те отсяват прашинките на миналото и ги затварят в буркана вечност.

Злото не обича самотата. Може би затова така често ни придружава. Просто го е страх от тъмното.

Малките дяволчета в очите ти имат потенциал да се превърнат в големи чудовища.

Какво е сняг? Прах от вода? Или стъкълца от пара?

Думите са красиви. Думите сънуват. Думите са душата изписваща ритъма на вътрешния свят.

Думите се отнемат. Но това е красиво само ако е за да се приютяват в нечия замислена усмивка, в трепет на пръсти или пръснати сълзи.

Снегът побеля от толкова тишина.

разходка в 3 през нощта

Три през нощта,
ангелът от катедралата
изтупва крилете си от снега...

Стъплата - ледени огледала,
начупени
на седемте години
под стъпките ти.

Тихо тананикане
или
просто заблудени звуци,
всичко е отсъствие,
изкуствено
осакатели са стрелките
в необятното
поле от черни падащи минути
като китайско мъчение
в дъното на
плътно затворена празнина,
се стече сянката
на твоето съновидение
със здраво стиснати очи...

След полунощ
куковица
събира в ковчези
солта.

Дводумие:
недоумявам
недомлъвките
на твоето ежедневно
преждевременно
невъзможно
продължение.

Три през нощта,
ангелът от катедралата
изтупва крилете си от снега...

Рисувам пиксел в петък вечер

.

Клавишите издишат тиха музика,
заключили са мислите ми в петолиние.
Шума на стъпките ти се извива,
- капанчетата ми за мисли;
неравномерни
тикатакат
токчетата ти
по голия цимент.
Пръстите сънуват истински
едва когато
знанието ти заспи.

Знам.
Ти не признаваш съществуването
на лунатичните копринени игли
- по миглите на нощни пеперуди
прашинките извиват силуети,
прелистват подсъзнателни завеси
- убежища с открехнати стени,
така са неумели
опитите
да сричаш по тапети
от малки светещи искри.

всеки кръстопът
е невъзможност
- три усещания за
минус безкрайност
и само
една, минимална,
доза безразличие.
за щастие
смъртоносна.

знаеш ли...
френското хапче
просто сложи диез на болката.

.

Фенобластомия

.
Кошмар първи

Съзнанието й се събуди с мисълта, че е извън тялото. От това ли се събуди? Най-логичното нещо беше веднага да опита да се намести обратно в познатата обвивка - това ставаше толкова плашещо. Опита се да почувства ръцете си, да размърда пръстите им, но вместо това остана просто като да виси във въздуха – наблюдаваше ги отсрани, те си стояха там, сякаш дори идеята, че те са част от нея изглеждаше налудничава. Отчаянието, в началото колебливо и плахо като смутен лунатик, сега започна тихичко да се прокрадва на босо, с болнична роба и фанатична увереност към леглото... Опита са да отвори очи, да отвори очи, да разтвори клепачите и да пусне резки светлина, да прогледне...... Проблемът е, че тя вече виждаше... Да, тя наблюдаваше предметите в детайли, виждаше как този толкова реален прах се стели на малки светли точици по тръбите на радиатора, как мрежата на пердето леко потрепва от течението, дори как... има ли значение? Трябваше да се събуди по-бързо, колкото се може по-скоро, по възможност веднага, по възможност веднага.... тялото, досега на ръба на пружината, се свлече бавно на пода, една особена тежест се стовари върху ребрата й, спря вдишанията, сложи ръка на лицето на издишанията и тогава тя почувства..... ....и тя беше безгранична..... врязана в костите на китките, пареща, безкръвна и безименна, болката се разтваряше във вените като лекарство във кръвта, разтваряше самите вени на малки червени молекули от болка...... беше се върнала, осезаемостта на усещането не можеше да се сбърка, но осъзнаването дойде едва с полъха на мъртви цветя, който се смесваше с усещането за мокра коса и парчета от стъклена ваза....... Тя се надигна с усилие, като същество напълно изгубило ориентири и бавно, сякаш през някаква много плътна материя, направи няколко стъпки до огледалото, погледна през него надолу към улицата, към някакъв сив шум в дъното, после се сви на две, постави длан пред клепачите си и зарисува въображаеми линии с пръстите си върху равномерно тиктакащата повърхност на стаята...
Събуди се след два часа. За първи път.

Кошмар втори

Парапетът беше мокър и се впиваше в кожата й като ледени кабърчета... тъмнинава се взираше тиха, спокойна и равномерна като застинала водна повърхност, обвиваше стените на кухите сгради с избодени очи, свиваше се на кълба от мъртво електричество в ъглите на безистените... вятърът остсъстваше, като странен чужденец внезапно бе взел куфарчето си и заминал със спокойствието на предмет... личност, която никъде нито очакват, нито не очакват........ Птицата разтърси перушина и две трети от малките капчици се разпиляха във въздуха като топчета от скъсана огърлица... ноктите й се взираха свенливо в отблясъците на уличните кутии със светлина, тя сякаш нервно потрепна преди да забие поглед във восъка на очите й.....

От съседната сграда чули приглушен писък.

Тук събуждане остсъства. Излезе в болнични.


Кома номер три

Системите не тиктакаха равномерно. Беше екранчето. Системите просто стояха, поддържаха бланки надолу с главата като прозрачни прилепи се впиваха малко над китките... От рафтовете надничаха гумени кукли със сини очи, един тъжен отряд от матрьошки и единствената бамбина с малка спретната шапчица и детско лице.... Страх ме е да помръдна. Да дишам. Да държа образите си в съзнание. Всичко това ще ми бъде смешно когато свърши, да, ще се смея на себе си и на ситуацията, всички ще се смеем и ще има един общ смях, и това ще е смешно и няма да е такова, няма да е, няма изобщо да има нищо от него, то ще бъде далече и ще е минало и няма никак да го има, и няма да си припомняме, няма да го споменаваме дори, защото няма да има нужда.....

Помещението беше пълно с бели плъхове, стелеха се като жадни пеперуди по ръба на локва, стелеха се около металните тръби, около изгризаните от ръжда колела на количките и дори скрубуцането им напомняше на тях... Не се превръщаха на камъни. Беше твърде рано за пристъпите. Беше ли твърде рано... от външния коридор се чуваха стъпките в найлонови торбички на санитарите, една припряна медицинска сестра шепнеше нещо... – „Тихо, че е след дванадесет...“ В същото време забелязах как завесата бавно се стече върху лицето ми и се уви сякаш две плътно стиснати ръце около шията. Кошмарът започваше...



Светлина. Детска стая. Шум от прахусмукачка на горния етаж... Познат глас.
- Изпи ли си хапчетата?
Потрепнах. Тотално бях изключила.

.

DIVINYLS "HUMAN ON THE INSIDE"

I play a good game but not good as you
I may be a little cold but you can be so cruel
I’m not made of brick I’m not made of stone
But I had you fooled enough to take me home

If love was a war it’s you that has won
While I was confessing it you held your tongue
Now the damage is done

There’s blood in these veins and I cry when in pain
I’m only human on the inside and though looks may decieve
Make it hard to believe I’m only human on the inside
On the inside

I thought you’d come through I thought you’d come clean
You were the best thing I should never have seen
Cause you go to extremes you push me too far
Then you keep going ’till you break my heart
Yeah you break my heart

See I bleed and I bruise oh, but what’s it to you
I’m only human on the inside
And though looks may deceive make it hard to believe
I’m only human on the inside
Well I crash and I burn maybe some day you’ll learn
I’m only human on the inside
I stumble, I fall baby under it all
I’m only human on the inside
On the inside

And the damage is done

There’s blood in these veins and I cry when in pain
I’m only human on the inside
And though looks may decieve make it hard to believe
I’m only human on the inside
Well I crash and I burn maybe some day you’ll learn
I’m only human on the inside
I stumble, baby I do it all
I’m only human on the inside
On the inside on the inside

Триъгълник с очи

Обичам да вали. Природата чувства вместо мен. Може би дори тайно съучаства.
Иска ми се да знам, че ме следи. Че мога да се отразя във огледало. Да престана да броя капките по парапета на триъгълното ми стъкло. Отварям крилото, въздухът нахлува като студено ято птици, кълве по кожата, боде в очите, пие вода, стича се, сънува... Бълнуваш свързано, диагнозата ти е непрекъсната, макар и доста окончателна. Щипка за коса, разтоврен асприн и тази тъжна разточителност от мокри точици изписват морзовата азбука на есента, период на твърде упорито постоянство... да, сливане на всички песъчинки в един бездънен часовник от неназовими отсъствия и все пак безмълвни свидетелства... сякаш протичоречивостта е толкова естествена, прилича ми на солена чаша от стъкло.... елементарност, твърде много видимост. Прозорецът ми е ренде, което реже светлините на мъгливите нощни лампи, реже ги на малки жълти колелца... И ако знаех, ако само знаех как да се пречупя, да огъвам празни лъчи, да изписвам електрически сигнали, бих ти пратила отвъд една единствена неизгасена крушка от отсрещния блок, който да ми напомни как косата ти обвива със златни пипала върха на пръстите ти, докато ми говориш насън и приспиваш кошмарите в клетка от леко потрепващи мигли.

.........

текстовете имат вени, дишат с белотата на кръвта между черните метастази на словото...

Човекът с плюшения заек

.

Звездите пият млякото на вечерта
и облаците свирят на цигулка
човекът с плюшения заек е светулка,
която си играе с лудостта.

Ти не разбираш неговите думи,
обърканите редове,
недоумяваш за какво ли служи
във дланите му онова въже.

Ръжта шепти, тиктака, ромоли,
- навярно черните къртици й пригласят,
навярно няма смисъл да изгасят
прозорчетата докато като вали.

Защото има още да се взира,
дори да е с избодени очи,
човекът с плюшения заек е играчка,
с която си играем аз и ти.

.

сънят на един гущер

“

Изскърцаха гуми,

заваля ситно

последният сън

на един гущер. ”





В стаята се сипят малки черни думички като тих снеговалеж... по тавана се стелят тънки линии светлина, квадратни отражения на металните кутийки, чиито мотори ни събуждат твъде рано, за да можем да осъзнаем, че не продължаваме да съществуваме отвъд съновиденията. Стайните растения обичат синя утринна мъгла, обичат да се разстилат на пластове, да лютят на очите... така обичат.... те, растенията...



Светът се люлее на табло от цветни кабели, смесена дъга от светове и белота, която горчи на очите. Но е така. Нищо. Ти няма да си спомняш. Така или иначе няма особен смисъл в изчисленията, нито в опитите ти да танцуваш на таблетки. Никой часовник не се е трогнал досега от този факт, не е спотаил дъха си, не е заскърцал по-неуверено по наклонената платформа на изписания си в мастилени отенъци циферблат.



Навън гърми, валят жаби и гущери, аз си липсвам есенната буря, отсъствието й е твърде осезаемо. Сипвам си каквото е останало. Заспивам надолу с главата и с откъсната опашка. Мисля, че и този път ми се размина...

............

обстоятелствено допълнение....

дорм

.

Тук винаги е пълно със врати,
вратите са се състезавали да бъдат,
да те затварят,
ти да преминаваш
като в объркан сън по парапета.

Три реда противопожарни стълби
през осем плътно стиснати врати
и ти като убиец - не на пръсти,
направо бягаш през очи.

А катедралата отмерва седем,
навярно й омръзна да мълчи,
или е глупаво да си го мисля
- тя пее само на затворени врати.

Стена от гълъби
отдолу - труп на гълъб.
Надвесени отронват перушина
и сгушват се в бетонната картина
на покрива издишащ стъкълца...

.

....ф

фантонономично....

врата от сол

.

Дванадесет седмици подред
вали шест вида дъжд,
аз чакам три реда думи от теб,
за да деля на междуредия.

Умножавам всяка втора дума
по твоето име,
иронизирам отсъствието на букви
в кратките ни междуметия.

Ако пясъчните часовници
се пълнеха със сол,
не биха ми стигнали секундите
да те издишам без очи.

Хиляди малки портички
са отворили невидими ранички
по осемте страни
на петопръстника от време.

Обективната реалност
нямаше нищо общо
с единствения откъс
от кратки откази
на признание.

Синусоидата изписва
солени сенки
по пердетата
на плътното отсъствие.

Толкова сини камъни
са заседнали
в силуета
на пренаситеното
ми съмнение.

непознати

тези думи
понякога се чудя
въобразих ли ги във теб.

толкова анонимност
има
в товята лаконичност.

съмнението
ме свива на две,
така съм сякаш цяла,
премигвам те,
и препрочитам празнотата.

предпочитам
да можех
да ти мълча повече.

така сигурно
мислят по-късите интервали
от кражби между редовете.

в антрето на
любезността
удобно се е настанил
фантом - глас, улица, очи,
силует на полу-хора.

под хладен дъжд от етикетчета
- чадър от листа.
отвъд прозореца
тъжната ни лудост
се катализра... в мен.

understood

http://www.youtube.com/watch?v=t_RJ9K6wOss

03 фрагменти

стъпаловидно престъпление...

.........................................

машинописна тишина....

.........................................

въздишения и кабърчета...

.........................................

сомнамбулен монолог

в банката

пазачът към служителката
- Верче, ще ти нося чантата след работа...
тя:
- Не може, тежи, пълна е с учебници.

........................................................
Интернетът прекъсва.

- Г-не, няма система, елате по-късно...
- То и аз нямам система, няма проблем...

........................................................

02 фрагменти

вървях като измислена....

.........................................

клик - телефонна въздишка....

.........................................

събуждам се с уплаха, главоболие и пълнолуние.

.........................................

циклопират - гледат едностранчиво

.........................................

мания за безразличие

.........................................

душеприказчик, присъственик, присъвестник....

.........................................

любовен тризъбец

.........................................

закачалка за мълчания

.........................................

огледало за обратно свиждане

.........................................

недообмислени бездействия

.........................................

тъжен къс метал

.........................................

I woke up later in the night, but in the same nightmare.

.........................................

дъжд от липов чай

.........................................

симетричната красота е като отворената връзка - екзистенциален оксиморон

.........................................

сънокрушение

.........................................

емоционален канибализъм

.........................................

как да дрогирам сънищата си?

.........................................

не съм ти котка или тамагочи

.........................................

зеленооко тамагочи

.........................................

сладоледено мълчание

.........................................

01 фрагменти

...аз пък никога не съм
виждала такава тълпа
от любители на кафе...

.....................................

страдам от тежка форма
на пренасищане,
стъпаловидна епилепсия,
френетичен глад
за отсъствия
на всякакви видимости.

.......................................

не искам да поискам да искам.....

.......................................

Какво да ти дам,
имам само две стари снимки
малък формат.

.......................................

Телефонът -
дванадесетопръстен инструмент,
със който да разстрелям сутринта
на две.

..............................

лимоните са сини, тъжни.... лилии.

......................................

спрели са водата,
за да ни източат кръвта.

....................................

животът като оксиморонно тъпа ситуация.

....................................

*мъкне - от "мъка", пренася с усилие, граничещо с гнет; психо-физическа метастаза на болката.

.....................................

отнеми ми,
вземи,
притежавай...

всяко мълчание тиктака
тихо и систематично
като 20 000 кибритени кутийки

...................................

случайностите все ще се опитат да те метнат...

...........................

черна нула

Тя става все по-слаба
и сваля, сваля онова прогизнало одеало,
което ти нарече нейно тяло
и къта купища копринени пера,
в които да оплита нишките на лудостта.

И тя е котката, с мустаците от мляко,
мяука жилаво в предсмъртен похлупак,
и в нея има твърде малко лято:
в щурците на очите й разбягал се е хлад.

Подслушвам тези малки тенекийки -
на сблъскани и сгънати на две молци,
и прося се от босоногите убийци,
които шепнат в пръстите ти призори.

синкретично

разпадам се на колела, перца и птички,
симфонизирам се със теб,
танцувам гола като котка
по мокрите килими на нощта...

и моля те,
почувствай се...
напуснат.

съобщено

аз съм в двойна лудница,
стая на премигване,
кликни ми, за да ти отворя,
ще разговаряме банално, обещавам...

наситена съм
от записи на сънищата ти
по дишането

не ти говоря,
абсурдно е да те изричам
чрез патериците на думите...

.....или не.

искам да остана
пред теб
по кости и душа...

но толкова боли
да свалям кожата
на късове

(страх ме е
да спра
да те изпитвам)

че белезите ми кървят
- напомнят и се стичат
по капките на водосточната тръба,
която те издиша на системи
в квадратна болница
с решетки от стъкло.

/пм

Кръглите огледала
са идеалните половинки
на квадратните шкафове.

всичко бе по-предрешено и от дрешник...

аб...

абсентирам се...... от казаното до сега.

залеза върху листата

...............

минутите са стиснали със зъби
гласните ми струни
- едно пиано без клавиши.

........................

очите ти са
по зелени и от нощ,
в която птиците
сънуват, че умират...

.....луната снощи беше кръгла. бледа,сякаш с петна от едра шарка по себе си...

премълчавания

имам нужда да ти говоря, но повече имам нужда да ти шептя... искам да не ме чуваш, но да усещаш присъствието ми... искам да те гледам със затворени очи, във всеки един смисъл... искам да знам, че си там... не искам да те виждам... искам да те чувствам в тихия си свят, но трябва да се отърся от мълчанието на стените, които умират... в студа пеят славеи, ти гониш листа, аз се въртя в кръг... това никога не се е случило... смътен страх, винаги е бил там и винаги си остава, когато срещнеш нещо много красиво, нещо, което не можеш да повярваш... сълзите от щастие са предчувствие за загубата му....

криш-миш, ти жомиш

сънищата са сиви мишки, които трополят по тавана на сънуващите мисли, изтупват прахта от дъските, обират паяжините от ъглите, смущават вцепението на някоя нощна пеперуда( случайно влязла и останала да пренощува там)... сиви мишки.... скърцат, гризат, хапят... танцуват по нощници, правят кълбета, разхожат се на пръсти - не за да не те събудят, просто ей така... а на сутринта, тогава дори не си ги спомняш... но някакси усещаш..... инстинките на котка, която не дочаква да разкъса с нокти вечерта...

Мануел Кастелс - Мрежовото общество

" Това, което е исторически специфично за новата комуникационна система не е пораждането на виртуал¬ната реалност, а изграждането на реалната виртуалност. Реалността, по начина, по който я изживяваме, винаги е била виртуална, защото тя винаги се възприема посредством символи, пресъздаващи практиката в определено значение. Всички реалности се предават чрез символи. В човешката, интерактивна комуникация, независимо чрез какви средства се осъществява, всички символи са донякъде изместени по отношение на приписаното им семапз пчно значение. Комуникационната система, която поражда реална виртуалност е едни система, в която реал¬ността сама по себе си (т. е. човешкото съществуване) е изцяло обхваната, напълно потопена в една виртуалнасреда, в света па въображаемото, в които предметите не съществуват просто на екрана, чрез който изживяванията се предават, а се преврьщат в самите изживявания. В някои случаи виртуалността става реална в такъв смисъл, че тя действително взаимодейства и то с определен съществен ефект. "

Свещ

В четириъгълната пирамида
на твоя глас
захлопна се врата.
И знам,
че няма смисъл
да се скитам
по коридорите
от лудост и тъга.
И знам,
че всеки дъх ще
е последен,
че духовете нямат имена,
че може би ще се намери време
да подържиш ръката ми
преди да се стопя.

Из абсурди....

Мънистото на пръста ми
проблясва като иглено ухо.

Аз не отчитам фаровете,
които по студените ми стъпки
стелят
безформените сенки от мълчание,
от вик, от смеещо се отчаяние.

Ако кошмарът засънува с мен
нима денят ми е будувал ужасен?

Да пишеш върху касови бележки,
върху повърхностните си очи,
да чувстваш, че умираш
е жестоко....
но по-жестоко е да не боли.

Душите ни са сънни полилеи
- люлеят се от страхове и мрак,
- полазени от паяци припадат
- и чакат да ги изгасим
навярно..... за да светят пак.

"Black"

Hey... oooh...
Sheets of empty canvas, untouched sheets of clay
Were laid spread out before me as her body once did.
All five horizons revolved around her soul
As the earth to the sun
Now the air I tasted and breathed has taken a turn

Ooh, and all I taught her was everything
Ooh, I know she gave me all that she wore
And now my bitter hands chafe beneath the clouds
Of what was everything.
Oh, the pictures have all been washed in black, tattooed everything...

I take a walk outside
I'm surrounded by some kids at play
I can feel their laughter, so why do I sear?
Oh, and twisted thoughts that spin round my head
I'm spinning, oh, I'm spinning
How quick the sun can drop away

And now my bitter hands cradle broken glass
Of what was everything?
All the pictures have all been washed in black, tattooed everything...

All the love gone bad turned my world to black
Tattooed all I see, all that I am, all I'll be... yeah...
Uh huh... uh huh... ooh...

I know someday you'll have a beautiful life,
I know you'll be a sun in somebody else's sky, but why
Why, why can't it be, can't it be mine

Aah... uuh..

Too doo doo too, too doo doo [many times until fade]



PEARL JAM

пътешествия

...много лошите пътувания понякога ни докарват до някой много светъл кът....

обичам да вървя по улиците, да усещам праха, нападалите сухи цветчета по оградите, олющената им боя, леко напуканата мазилка и счупените през средата плочи.... и тях обичам, защото са толкова, толкова истински... обичам да усещам редуването на сенките и светлините по лицето ми - решетката на някое училище или посолство... обичам слепия дядо и неговото сляпо куче.... обичам дори онези стъкла, които са поставени, за да не се катериш по гаражите....

на отиване един много сърдит и изморен шофьор все бързаше ли бързаше.... страх ме беше за бащата с хлапето си на мотор... по пътя видях Марги... тя вървеше и не ме видя... шофьорът продължаваше да бибипка по всякакви коли и да забързва....

на връщане попаднах на най-прекрасния шофьор на света... мисля, че в паралена реалност той е моряк, който плава по широкото море... има благородна бяла брада, да, ако трябва да опиша някой морски вълк той ще изглежда като него... спря по пътя да прибере една майка с момиченце, вика "Вие махайте, пък може и да спра, не стойте така:)".... на някоя следваща спирка се качи едно синеоко момиче, шофьорът й подари билет, защото нямаше дребни - "сега аз черпя" - каза...... ...на друга спирка стоеше едно леко тъжно и замислено хлапе, беше останало само, защото единствено то чакаше тролей 2....стори ми се, че на моряка му се иска да го качи и него и да го закара на където и да трябва да се прибере:)..

...по едно време пътувам и се чудя, има нещо странно.... и да, от радиото звучи само българска музика... за миг от вечността се почувствах толкова щастлива...

Oildale

http://www.roadrunnerrecords.com/news/Korn-Stream-Oildale-Leave-Me-Alone-From-Korn-III-21314.aspx

някои хора толкова дълго са били самотни, че са превърнали самотата в най-ценното си притежание....

какво я правиш толкова много тишина....

още фрагменти

Лятото е тъжен рай
- в бледосини пеньоари
свило е гнездо от врани.

................


Ти каза, че не може да вали
- покрий небето с шепи и мълчи.

две половинки

Сплин - половин портокал,
отказвам да опитам:
твърде сладко е,
ще се налея със сълзи...

Идеал - може би недоспал,
побърза да се изниже,
искаше хербарий да реди
от труповете на изпуснати мъниста.

Болестно

Тъгата е ненужна епидемия,
бактериите страх се впиват в кожата,
- усещам тръпки,
поглъщам капсулите кисел витамин
- тъй сигурни кутийки за несигурните болки.

Тъгата ни е нужна епидемия,
кратко оправдание за прибързаните думи,
лесно решение на трудни за преглъщане видимости,
пенкилер за умопомрачени.

Тъга не ни е нужна, - епидемия,
симптоматичен ще е този глад
за азбуки, детектори, обувки -
и шев по шев да виеш всеки цвят
не можеш да повярваш на обърнат смях.

Стъкленица

Дни наред
машини режеха земята под мен
къс по къс.
Ще кажеш,
че портал копаеха към Ада.

Но ако се заслушах в нощите,
аз вече бях там.

Всяка привечер
проскърцваше
в кръвосмешение на светлина и багери,
Това беше времето
когато погребвах еднодневките
- нали живеят само миг.

Утрото изплуваше
като удавен пътник
без маршрут.
Аз бях зачеркнала всички карти,
- никак не ме бива на хазарт.

Прахът се стелеше
като пелена от ситни пеперуди,
- полепват по обувките,
целуват кърваво,
вливат се в теб,
- в косата, устните, дъха ти,
задушават те... надявам се, от нежност.

Но ето че времето ни излъга,
плачехме до късно по ъглите,
потъвахме в работа, а не в тъга,
свивахме дрехи, сърцето не знаеше как,
пръстите не боляха, освен порязани
- тайно искахме повече хартиени резци.

Накрая го дочакахме,
- толкова много дограма,
толкова много ламарина,
толкова много хора с блеснали очи.
С балони.
С торбички.
Фанатичен марш
- като от разказ на Хърбърт Уелс.