Арфа и две самоубийци

Казвам се Арфа, сигурно и сега това име още е изписано в зеницитe, но никой вече не го разпознава. Както може би ще се досетите, аз съм музиканат. Но не, съвсем не свиря на арфа, изобщо не ме бива в това. Моят инструмент е друг. Обичам изяществото на черно-белите клавиши. Tяхната лекота и плътност, която изпълва малката таванска стая. Аромата на Хедерата когато прозорецът е отворен от вятъра и се смесва с тоновете. За мен това са фрагменти от някаъв много особен ад, защото дяволска работа е такава музика, която контолира всичките ти сетива, която те кара да настъхнеш до дъното на цялото си същество и да съучастваш и да пропадаш сякаш нищо никога не е имало и никога няма да има край.... Но много мога да говоря за моята най-голяма страст. Удивителното при нея е че не се е зародила сама по себе си..

Аз се влюбих в изкуството на танцуващите във фанатичен транс изящни пръсти, в синхрона на две същества, които с нищо не принадлежаха на реалността. Призраци, докоснали се до тишината на света, спомени на души, които бягат боси по перваза на релаността. Всяка привечер все още трепери зазидана в дъното на гласните ми струни. Понякога когато вървя по улиците забавям крачка под същото онова стъкло там горе, опирам се на стената, тя ме посипва с безполезен прах, болката става все по - непоносима, простенвам, а от мен не излиза нито звук, нито една проклета думичка... Пред мен, като в горчива мъгла от хаплив среднощен дъжд изплува образа на Саша пред пианото. Саша свири „Хладни емоции“ на Ян Тиерсен с плътно затворени очи. Мастилото на косата й се стича по раменете чак до скута на Андреа, облегнала лицето си на голото й рамо, луничките като загледани в извивките на нотите, готови сякаш да избягат с тях по белотата на листа... И, да, как уличната лампа краде от сенките и светлините на тлеещия огън по страните й. Двете са в синхрон, сега е тяхното време, техните часове превъртат застинали стрелките на стенния часовник... Колко самотен може да бъде светът който ти е дал повече щастие, отколкото можеш да понесеш. Минутите, милисекундите, които съм имал с тях деля на ежедневните си опити да съществувам, и повярвай, това е една предателски нечестна сметка...

Нощта ехти, тази нощ, поредната ми нощ по улиците на проклятието да ги няма. Подобна нощ, подобна нощ миг ги отне... Белегът в очите ми боли, сплетените им нежни студени сини длани долепени една до друга, издишащата топлина на тротоара, тънка червена ивица като отрова, отрова, която ми шепти да проумея, че те никога няма да се събудят, че оттук нататък в света ми ще е само тишина.... Единствено във вечерите, онези редки месеци когато луната е бледа, с петна като от едра шарка по себе си, свивам се и плача, плача, плача като малко дете и.... се треса, ехото плаче с мен.... прозорците се отварят, викове хриптят в тъмнината, всичко става черно и аз съм по-черен и от нощ.....

Тогава чувам глас на сърдита луда и самотна баба – „Проклета черна котка!“, да проклета.....