в треска...

не помня в каква връзка го казах.

"на света няма нищо по-страшно от физическата болка"*, повторено хиляди пъти.

"тук не можеш да изпитваш нищо освен болка и преусещане за болка"*

в такива моменти истински разбирам ницше. поне онази част с замъгленото от болка съзнание. та тя не оставя в теб нищо освен омраза. омраза без посока. омраза, която те разкъсва. и всичко е от болката. организмът, който изгаря и се гърчи в себе си. нямаш чувства сякаш, защото тя не е чувство. едно безгранично усещане за треска, за отчаяние, което изтича през очите ти в солени мокри вадички. а е просто болест. най-обикновена. а защо не изглежда така обикновена, когато е тук. не мога да нося на болка. никакъв тип. аз съм просто слаб тип човек.

дневниците на кафка не са сдухващи. не думите, а това, което се случва на техния притежател е сякаш тежкото. намерих много от себе си у него. но като че ли съм надживяла частта с "бащиното писмо". тя не.... самовнушението, да, търсенето на всевъзможни невъзможности също. като малка съм си мислила, че ми има нещо нелечимо. изначален нереален детски страх.... и за кафка сънят е избавление. аз винаги затварям лошото в съня, затова понякога не искам да се събуждам, не искам и не искам. "човекът, който с факта, че той самият се страхува от всичко, става още по-страшен". толкова много страх може би само в кошмаруването. когато и най-малкото те наранява, няма начин да не се страхуваш, да, от всичко.

*1984/Оруел