харам

Tuesday, 25. July 2006

...да,аз не знам...изглежда някак абсурдно,защото сега е тъмно и мога да чуя само моето си дишане,да опра миглите си в мрежата на прозореца и да гледам оръфания резен на луната,обвит в мрачното спокойствие на едно такова време,каквото наричаме малките часове на нощта...малките часове,в които се случват може би големи неща..но до мен достига единствено глухия екот на собствените ми удавени мисли и от време на време скърцането на оградата на казармата....толкова е банално,че на моменти дори ми се повдига вече от тоя ми начин на виждане на нещата...и накрая,въпреки всичката насмешка и хапливи забележки,които утаяваме в пространството,въпреки толкова ясното ни виждане за нещата...не ни остава нищо друго освен да се опрем отново на онова малко парченце,онова т.н. "да се молим имаме само",от което започва всичкото страдание и до което опира последната ни надежда...погубител и спасение...аз това наричам пагубна любов...може би защото се научаваме да я отричаме,преди да сме разбрали какво е,може би защото нещо не е наред още в самото зараждане на всички ни,и нещо там сякаш е оручасало на болка и безумие всяко едно чисто нещо и неговото постигане е и неговата смърт....а тя ражда още от себе си..дори един вид самия живот я ражда нея,а не живот,дори така и да ти се струва....и ето,все още съм на тоя глупав прозорец .... стоя и гледам тая оплискана с кръв монета,която блещи хладно на фона на това петроленочерно небе...и тихо предчувствам как слънцето с първите си лъчи ще му драсне клечката и ще запали всичко.