................................................................................
................................................................................
не можем да оценяваме истински нещата, докато не ги загубим, а когато ги загубим е вече късно.... всеки ден губим парченце земя, но както се казва: бавната отрова не се усеща, почти като при косвените данъци("скубане на кокошката без тя да кряка")...знам, нелепо ми е сравнението, но то и без това вече всичко се е обърнало на нелепици, така че едва ли ще се забележе в цялата ситуация...а може би ще се - може би трябва да се, защото така в общата отговорност всеки е невинен...
спомням си една река от моето минало...беше оградена с два реда тополи от двете страни...когато прииждаше през някоя зима корените им спираха свличането на брега и наводненията...това беше горска приказка, под клоните им се виждаш малък, малък, скрит и омагьосан......имаше една-две стари дървета, които можеха да паднат и някой реши, че трябва всичките да бъдат изсечени...да, идваше зима, и тя никога не си тръгна с тъгата си от това голо стволово гробище...но смолестите сълзи засъхват и се забравят, всъщност всичко изчезва, и хората искат повече...
аз съм видяла частица от нея, от нашата земя...и тази нищожна картинка стига за толкова обич и болка...не искам да не мога да я видя, виждам и другите да се докоснат някога някогаси далече там до всичко това...
та ние вече нямаме море, нямаме...имаме бетонен пясък, мъртви делфини, огромни стени с блещящи жички...не чуваме плисъка на вълните, нито плача на някоя чайка, дори лекото свистене на вятъра............и как, при нежния глас на Азис и буйната песен на силиконовата долина, всяка друга красота бледнее...е, явно!
>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>
www.bluelink.net/zaprirodata
*Хайне - http://liternet.bg/publish12/h_haine/index.html
Няма коментари:
Публикуване на коментар