PRO ED CONTRA

Според социологическите проучвания България е страната от Е.С., в която най- много хора нямат нищо против държавата да се меси в личния им живот. Парадоксално, тук е отчетен най-нисък процент на доверие в институциите и политическия елит. Но какво би се случило, ако имаме край себе си все повече камери и все по-малко видимост какво всъщност се случва в правителството?

„За” камерите в училище

Повечето привърженици на идеята за поставяне на система за видеоконтрол в училищата изтъкват като основен аргумент в подкрепа на тезата си предотвратяването на случаите на насилие сред учениците. Друг обект на безпокойство е сигурността на децата. Поставянето на камери би възпирало хулиганските прояви и би спестило пари за охрана.

Родителите са обезпокоени, че децата все по-рядко посещават мястото, което трябва да ги научи как да се справят с живота. Притеснителна е агресията и незаинтересоваността на младите относно собственото им бъдеще. Възмущение будят „непристойните действия и гаври със съучениците”, зачестилите случаи на кражби, изнудвания и консумация на леки наркотици.

Според някои системата за видеонаблюдение ще разреши наболелия проблем с липсата на взаимно уважение между ученик и учител, ще спре лъжите за нивото на знанията на учащите и изказванията от типа на „аз всичко си казах, но оня тъпанар ми писа двойка”. На бащите и майките се струва привлекателна идеята да следят „от близо” учебния процес. Освен това се посочва, че учителите също ще спрат да липсват безпричинно от часовете.

Развива се тезата, че един от елементите на уважението е страхът. Според нея за която и област на живота да става въпрос, липсата му е в основата на проблемите - престъпниците не се страхуват от наказание, шофьорите също, лекарите също, и т.н. От там и крайните прояви сред ученици, дори пиенето на алкохол по време на час.В крайна сметка се счита, че безопасността на учениците е на първо място пред личната неприкосновеност и е „по-добре да са живи и здрави и малко притеснени от някои забрани, отколкото с разбити глави”. В Конституцията чл.4 ал.1 се посочва, че обработването на лични данни е допустимо в случаите, когато това се извършва с цел защита живота и здравето на съответното лице.

Освен това, ако някой няма нищо, от което да се срамува, защо би се тревожил за лична неприкосновеност?

„Против” камерите в училище

С цялото това внимание, което се обръща на личната неприкосновеност, дали някой се пита защо всъщност се нуждаем от нея? Каква е функцията ǔ?

Преамбюлът на австралийската Харта за правото на личен живот определя, че: “Едно свободно и демократично общество изисква уважение към автономността на личността и ограничаване на правомощията на държавните организации да я нарушават…Правото на личен живот е ключова ценност, която лежи в основата на човешкото достойнство. Правото на личен живот е основно човешко право и основателно очакване на всеки човек”.

Какво всъщност са личните данни? По определение те са информация за физическо лице, която разкрива неговата физическа, психологическа, икономическа, културна идентичност. Данните, които ще се генерират от средствата за наблюдение са именно от такова естество. Член 3 от Конституцията обявява правото на всеки на живот, свобода и сигурност. В чл. 26 се говори за задължителното начално образование. Може ли един родител да избира дали детето му да бъде заснемано с камери, когато такива бъдат поставени във всички училища? А в същия член се уточнява, че образованието трябва да е насочено към засилване на уважението към човешките права и основните свободи, сред които е и личната неприкосновеност. Параграф 22?

Започва да набляга на тревожното питане: училището вместо институция, целяща образоването на децата, не се ли превръща в затвор?! Някои ученици дори иронично предлагат да им бъде имплантиран микрочип за следене. И доразвиват идеята с поставянето на камери, по работните места, по улици, заведения и логично - в домовете. Одобряването на видеомониторинга от родителите се тълкува като акт на недоверие от техните деца към тях самите.

Как стои въпросът със спестяването на пари от заплати на охранители? Нереално. Първо защото една камера не е в състояние да защити дете от евентуален побой, тя само записва, т.е. остава нуждата от платени гардове. Второ защото записите, които ще бъдат извършвани с камерите, няма да притежават нужното качество за идентификация на провинилите се, тъй като цената на техника с такива качества, би се оказала непосилна за бюджета на образователната ни система. Освен това, изключително трудно е да се гарантира, че законовата разпоредба данните да се поддържат във вид, който позволява идентифициране на съответните физически лица за период не по-дълъг от необходимия за целите, за които тези данни се обработват, ще бъде спазвана.

Решението за поставянето на камери предизвика и дебати по темата за възпитанието на учениците. Противниците на мерките за сигурност смятат, че истинската причина за безредиците всъщност идват от семейството, в което израства детето-„Всички тези глупости се правят от безсилието и бездарието да се справиш с проблемите на децата в училището.” Ако родителите подценяват авторитета на учителя, то и децата ще го правят и оттам се раждат множество недоразумения. Самите преподаватели трябва да умеят да внушават уважение абсолютно естествено, без да внушават страх. Идеята е, че срещу насилието може да се излезе не с омраза, а със сърце и разум.

„Насила хубост не става.”- гласи народната поговорка. Нужен е смисъл на съществуването на детето, а не контрол. Защото ако учебните планове провокираха интерес, ако средствата за камерите бяха използвани за модерна техника за преподаване, учениците нямаше да бягат от часове, за да прекарат няколко часа в компютърната зала. Още повече, ако осъзнаваха, че от това зависи собственото им бъдеще. Щяха да открият това, в което са най-добри и да развиват знанията и уменията си в съответната насока. И това би им доставяло удоволствие.