Червенокоската

Тя протегна ръка. Отметна набитото с лепкав прах перде на прозореца и тихи струни светлина затихнаха в кървави вадички по разрошената ѝ коса. Очите ѝ се изпълниха със светлина; един падащ напряко лъч проряза зениците и те се свиха, изтръгвайки кръгла солена капчица.
Панелен блок от крайните квартали. Дълга, тясна улица със стърчащи, мътни лампи. Шепот на влажни листа, сякаш пърхане на нощни пеперуди. Мъглата е навсякъде....и в нея, тя я вдишва и утаява като нещо задушаващо тежко в себе си...Голямото нищо. Няколко глухи стъпки замират по издишащия топла пара асфалт. Страннина...В далечината под отражението на матовите кръгове светлина втори силует, самотна сянка. Съвършените непознати...
Вратата се затвори с писък, а после остана да кънти крещяща тишина. Секунди, минути, векове колебание....и ето боси стъпки по циментовото стълбище. Стъпки по решетките от лунна светлина. Сякаш почти докосна големите мръсни прозорци, издраскани, напукани и треперещи от хладния среднощен вятър. Заслиза надолу и все по-надолу, като по метална спирала, която пропадаше и чезнеше из тъмното. Входът проскърца при лекото разтваряне на вратата и мокри пръски разпиляха кичури по бледото лице на момичето. Пръстите ѝ бяха започнали да посиняват...
Глух шум......, крясък на кукумявка и една кръгла зелена ябълка се търкули по пряката, мина съвсем близо и се спря в ъгъла на блока, до нещо подобно на ниска каменна стена. Червенокоската притвори очи, постоя така няколко мига и тръгна натам. Върху стената стоеше настръхнала бяла котка, свила лапите си една до друга.
Из квартала се споменаваше за животно, болно от дяволска болест, което вечер се мяркало под прозорците на спящите.
Големите, тъмни, дълбоки очи на котката, нейната кроткост потапяха в мамеща бездна....
Тя протегна ръка.