Оставени неми,омагьосани в сладка хипноза. Неспособни във всеки един израз на понятието, болезнено искащи невъзможното, нереалното, несъществуващото съществуващо.
Нежелаещи да имаме, отчаяни да не загубим, треперещи в химерични страхове из небивалите комбинации на нищото, от което оставя всичко и после пак изчезва. Гаснене, огън и отново мрак...някъде в болката се ражда съществуването и така бърза да умре.
Кървави корени изпод решетките на моето клиширано съсзнание. Метални червеи сипят стружки, сипят се...Забити мисли киснат гузно в плесента на кибритената килия. Моли се, вярвай и познавай иконите - жълти, хилещи се, разкривени човечета. Вяра с избодени очи. В твоите електронни богове търси душата му, радвай се, че дишаш същия въздух...Докато въздухът не свърши. Докато лепне катран в сенки от сълзи. Докато солта им стане порцелан.
Няма коментари:
Публикуване на коментар