dreams....are they simply useless?

стоя на напръстника на нищото и се опитвам да изпълня очакваното на някакво странно може би мое въображение...не мога, аз просто свикнах да мисля така...и всяка секунда, когато погледна на някъде ми става гадно, загорчава...всяка вечер когато се прибирах сядах на компютъра и отварях страницата на "фото форум", а в другото прозорче Адоб Фотошоп... понякога толкова трудно се откъсвах, за да уча за някой изпит, дори нарочно не включвах компютъра и занасях apparatus в хола...мечтаех си, толкова си мечтаех някой ден да стана рекламен фотограф...и сега при тази мисъл очите ми не искат да се спрат да се пълнят със сълзи...знам, че е глупаво, че е просто нещо и че никога не съм обръщала толкова внимание на нещата...но съм виновна, че съм си го превърнала в част от душа...в нещо много повече...сякаш винаги съм се лутала между нещата, които ми харесват да правя и винаги съм искала да затворя в малко бурканче от секундата красотата...красотата, без която не можем, която ни убива, но и ни кара да се усещаме живи... и това беше онова мое специално нещо, което мога... когато се провалях в повечето неща и когато толкова-многото ми комплекси ме задушаваха, все можех да си прошепна, че то до някаква малка степен ме прави стойностна, защото се опитва да прави красиво и да го види дори там, където трудно бихме си въобразили, че може да е...и както много пъти преди това провалям с тази наивност и глупост...толкова съм си смешна. и виновна.