понякога се връщаме назад. вървим из калта остнала назад и стъпваме в калта пред нас. понякога е лепкаво и трудно да продължим. но не можем и да останем по средата. понякога една горчива усмивка се плъзва по мълчаливите ни устни. и когато последните лъчи играят в клоните в зениците ни, този тъжен страх изстива, подобно уморената земя.опитваме да сме деца отново и сякаш почти успяваме. събираме липа от клоните и я закачаме по себе си. други и другаде, стъпваме, но не бързаме...
2 коментара:
...защото намираме, че в косите ни са паднали цветчета от липите.
...и защото прашинките им ни пре/връщат в други...
Публикуване на коментар