...понякога просто дълго стоя и гледам решетките от светлина на тавана. не мога да заспя. а може би искам, защото е време. всъщност малко ме е страх. но няма значение в следващия момент. от какво и да те е страх, когато си представиш и най-страшното страшно, можеш да затвориш очи. сенките не съществуват, ако не си ги представяш. и колко странно можем да вдъхваме живот на ужасяващите създнаия, които си въ-образяваме. почти като "онзи-който-не-бива-да-се-назовава"... словото наистина има силата да затваря в думи и по този начин да опитомява нещата. "назови ме и ме победи". но то крие в себе си и дълбоки бездни от несъществуващи същества, които могат да изскочат от там, да се въплътят чрез изричането им и да те завлекат със себе си. говора, дори в мисленото назоваване, като гранца. граница, която е порта. порта, на която се тропа. а отвън... там е непознатото.
.......
1 коментар:
Представи си моста, по който вървиш. Започнал е преди и се изгубва в безкрая като в мъгла. Всяка посока се оказва порта, погледът може да се устрели навсякъде и заради това не съществува време. По този начин и красотата в нас търси да си поеме дъх, да си прогори път и да намери стъпки да продължи. Страхът е като заглеждане за по-дълго в земята, а отвъд това, което си ти, е примамливото непознато. Може би.
Публикуване на коментар