Валери Станков
Болниците те поглъщат в себе си, между мръснобелите си каменни стени затварят спомените ти за вятъра навън. Чуваш само далечни приглушени гукания от гълъби по паратетите. Дори да прекрачиш металната изтривалка на входа без да чувстваш болест, невидими ръце докосват с пръсти уплашеното ти сърце и трупат хлад, убийствен хлад... Утаен в погледа ти, зеницте ти стават матови, сякаш гледат не пред себе си, а някъде...
home, sweet home...
това е уличката, по която всеки ден вървя... ако искам да изляза... това е прахта, която камионите хвърлят на облаци върху нас, избягалите от вкъщи, когато извървяваме тази ивица до спирката... тя е дест минути нормален ход и седем минути тичане вечер... но с тази разлика, че тези дни валя.. и сега прахта е придобила лепкава форма, превърнала се е на кал; в калта вървим на пръсти всички, аз се катеря по стените покрая, когато искам да избегна локвите...
това в дясно е бабата от първия етаж, тази баба, която истерично вика на жените, които минават покрай нея, която винаги мисли, че някой я следи, с която халпетата от блока си правят шеги и която преместиха в блока миналата година... напоследък често седи на площадката на една пейка с часове и гледа в нищото... страх ме е от нея, но и тя не по-малко се страхува от мен, а и от всички наоколо...
онова са крановете само в едната част на строежа... на красивата бивша поляна под блока ми освен единадесетте блока и заплануваната църква, се е проснал и скелета на бъдещ мол... май в последствие се отказаха от храма, те и моловете за някои са си вид храм...
Няма коментари:
Публикуване на коментар