навън е тихо, а чувам ехото на тишината... мракът е в прозорците, положил фалшиви отблясъци в стъклата... моите пръсти, заровени в разпиляни мисли... но може би дори светлинките в черните дупки са наредени някакси... във вселената би трябвало да има ред... поне така ми шепти хаосът в мен...да разговаряш с предметите е като болезнено да си задаваш един и същ въпрос... и когато затвориш очи, ако клепачите ти парят, значи едва удържат изгарящите ти мисли...
...но аз съм разказвачът сам на себе си... страниците са много, и са много разпокъсани... но не бих се отказала от никоя от тях... намирам шепа пепел, пълня пясъчните си часовници, преобръщам времето и то се изнизва на прашинки в погледа ми... сигурно затова изглежда и така празен... безкрайността е безкрайно надалеч и по-близо, отколкото очаквам...
1 коментар:
Безкрайността диша в теб, диша и във всеки миг. Едно време имаше стъклени топчета с цветни листенца в тях, помниш ли? Можеш да ги използваш вместо пепелта... Или златния крайбрежен пясък... Спомням си, че една приятелка разказваше приказка, наречена "Ще ти подаря мидичка" :)
---
Днес се посъветвах с едни птички и те ми припомниха, че разстоянията не са важни. Казаха, че празни погледи няма, а има само такива, които са видели и са събрали твърде много в себе си :)
Публикуване на коментар