недоизписани

малки капки светлина се процеждат в стъкления бял затвор на моето съзнание... снощи един призрак си отвори прозореца и цял час стоеше и ме гледаше как будувам пред компютъра... може би затова така късно загасих в себе си, може затова душата ми се беше свила като смачкан лист хартия... имам определен брой символи да изпиша това, което трудно бих изписала дори на хиляди редове... но то е мълчание, как да изпишеш нещо, което е отрицание на самото писане, на самата помисъл за потенциален звук... редовете понякога се превръщат в решетки, може би е заложено в самата им същност... мастилото, което се е разляло и е попило в листа, е нарисувало черни клони сред зимата от хартиени човечета...
тогава, тогава къде може да се е изгубил ключът?... дали не се е качил на птицата от вестник, дали не е пропуснал, че навън понякога вали и колкото и да иска да обиколи света, ситен непреклонен дъжд, ще го спре край някой ъгъл... там, до бордюра, изпод някое парче от кашон, ще гледа минувачите и ще сънува... тогава, ако се разхождам и събирам в шепите си вода и пясък от облаците, ще спра за малко да говоря с мокрите гълъби и ще го видя...