сряда, юни 25, 2008
край
писах го много отдавна. няма да спра да пиша, само така мога да живея. искам да се затворя в малка бяла стая, да съм в сън много за дълго, докато лошото премине. не искам да говоря с никого. не искам никой да ми говори. и искам да се изгубя в крещящото мълчание на кръгла точка на стената. искам да плача. да изплача изплаканите си очи. никога, никога не съм искала да забравя и затова толкова боли. още по-никога няма да позволя да се отключва онази врата. няма ключ. няма път, който да връща натам. няма и да има.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
1 коментар:
Смирненски започва така:
Ний всички сме деца на майката земя,
но чужда е за нас кърмящата й гръд
и в шеметния кръг на земния си път,
жадувайки лъчи, угасваме в тъма -
ний, бедните деца на майката земя.
Но в най-трудния момент Фауст казва на Мефистофел:
И да разбиеш тоя свят на прах -
аз бих поискал друг да има...
и още - ще си спомня за нашата любима учителка, нарекла Смирненски "пироман" заради:
И в бурната пещ на борбата
грамадата черна хвърли
и спри се да видиш, когато,
сред мрак и оловни мъгли,
ще блеснат реки огнеструйни,
когато червени вълни,
понесени в пристъпи буйни,
ще бликнат по всички страни,
когато сред блясъци нови
земята ще ври, ще гори
в огньове, огньове, огньове
и дъжд от искри!
Все хора, които са искали още една прегръдка...
Публикуване на коментар