фантоми

понякога ми се иска да не вярвам на привиденията си... може би защото са мои, може би защото са така чужди, плашещи, плачещи и ме изпълват с парещо болко-щастие... сякаш в тях двете са неразривно свързани, сякаш има нещо дяволско и всичко тръгва наопъки, сякаш се посипват малки частици от нощните лампи, които затварят в кръг от мъгла и нощ измокрените крилца на невидими нощни създания... привиденията пушат?вярвам ли си... дали поне са щастливи от...не, не бих си го помислила...

да успях, да мога, но губя от себе си, изгубвам се... една седмица, може би и луната ме е следила, на стената, там при сините лалета, в ъгъла, бях свикнала да стои една икона, която сега я няма, но въпреки това не спирам да усещам погледа й върху себе си...