въздишка

...прииска ми се да напиша за вятърната мелничка, която видях на един балкон, за котката на прозореца, за човека с растенията, който все гледа към шосето, за усмивката на случайно момиче... много странно, объркано са преплетени нещата, слънчевите лъчи и сенките, и не биха били така истински красиви без едно друго... в локвите на връщане се търкаляха кръгли червени топчета с малки точици въздух по себе си... колко бързо се завърта всичко, всичко и пред теб, у теб остава само топлината на обичани хора... не е нужен глас, може дълго да не виждаш в тъмното, но се придвижваш покрай стените и когато повикаш дори наум, знаеш, че ще те чуят... това е може би онова особено щастие, което е толкова голямо, че не можеш да го понесеш и плачеш без да усещаш, че си целия в сълзи, без да усещаш, че можеш да спреш, това е спомен, но и го има... то диша въздуха, който и ти... и тогава със същите онези празни шепи, с които си закривал ръцете си, с които си събирал соленото-горчивото на плача; те ще могат да се разтворят, за да дадат, дори секунда светлина на някоя изгубена светулка, дори минута пърхане с крила на нощна пеперуда в безутешния задух на вечерта... ще донесе малък тих вятър, който да отвори душата ти и от там за излетят всички зли и сиви твои демони, да излетят, дори да е за миг... и аз ги виждам, те са оранжевите цветя на милата жена на ксерокса, те са хората преди хората, които излизат извън себе си... може би трябва по-често да излизам извън себе си, но засега все още скитам боса и леко несигурно, но чувствам, че бих могла да се науча да тичам така... слушам песен в съзнанието си, която не ми се иска да чуя никога, защото я чух толкова истински, че сякаш не съществува, защото е друга, по-реална, по-истинска.. обгръща те, ти усещаш, че ти се завива свят и някак е светло, а всъщност вървиш между нощните лампи по алея от падащи сенки на листа...