без думи.

безсилие в безсилието, няма такава чернилка, няма го този мрак и катранена вода и отразена сетлина в непонятност. без думи, с които да помогна, понякога дори не знам дали да изричам думите и дали те няма да я отблъснат. един безумен страх ме стяга като хладен дъх и като че ли губя от душите, които обичам...

как изчезва човек? просто ей така... в един миг говориш с приятел и в следващия е обявен за издирване, никой нищо не знае и отначало не ти се вярва, не искаш да възприемеш, мислиш си, че това е една жестока шега или нещо, нещо... и не можеш и не искаш да осъзнаеш... припомняш си моменти, думи, болезнено ужасно е, и още повече в непонятието и неспособността да направиш каквото и да било... и просто чувстваш сълзите заседнали на гърлото ти, а не искаш и сякаш да ги пуснеш, защото е нищото и неизвестното...

и тя, и нея сякаш не мога да задържа, сякаш да, отражението в някакво счупено стъкло хладно мълчи насреща, дръпа те грубо за ръка, оставя белези, а и да говориш и да не говориш винаги остава без звук... защо толкова безсилно мога само да я прегърна, малко ли е една прегръдка, когато в нея си стаил такава болезнена топлина и нежност, такава отчаяна надежда... иска ми се тя да разбере, да чуе в молитва, когато това е последният лек, в сърцето се търкаля малко оловно топче и все още издава звук...