Ангели вечерни шепнат тихи думи,
Боже, що във мене любовта пробуди,
вината ми умира в мрака на луната,
горчиво свети с нея спомен за тъгата...
Държа в ръце светулка - восъчна звездица,
едно сърце догаря в себе си искрица,
желая да прегърна с топлина от нежност
замръзнали зеници в хладна безнадеждност.
Истински запазих пътя към небето -
йероглиф от мъка сред небитието,
късно да поискам прошка от икона:
лицето на безмълвно плачеща мадона.
Моля се и стена в празна катедрала -
нощен плач на птица, душата си продала,
огнени езици кръв-сълзи обвиват,
потънали в катран очите ми заспиват,
разпънати на кръст и мислите застиват,
стоманени пирони във вярата забиват.
Трънени венци в косите на децата
утехата последна отнеха на земята,
факели горещи - недогорели свещи,
хиляди проклети и непотребни вещи.
Целувам светлината прозрачна пред олтара,
чувствам как се стапя черната поквара,
шепоти от Рая - вълшебно привидение,
щурчета от вратите на моето спасение
ъглите ще пречистят от кухото съмнение.
Юта в нишки бели на сключените пръсти в
ярка светлина сенките прекръсти.
Няма коментари:
Публикуване на коментар