пиша... съществувам...

25.08.08

понякога ти се иска да похлупиш главата си с ръце, да се свиеш така колкото се може повече в теб... не знаеш как да го наречеш, може би срам, може би неловка обърканост или нещо стаено там, в дъното, което сякаш ти самият изтриваш от себе си и смътно съзнаваш... отваряш бели врати от подобия на спомени, следиш сенки от листа шумолели из праха... а е едно бледо синьо, като с маслена боя и потъваш в цвета, докато не се превърне в негово отражение... очите ти, изморени от дългото тълмуване поемат в себе си прозрачната светлина и я разливат в себе си - едно дълбоко огледало отвътре-навън...
въздухарите не са никакви паднали ангели, но чувстват вятъра когато стъпват боси по пътищата... не съм ходила по стъкла, познавам само ъглите, тъмни малки пространства на патологичното безсъние, на моето тихо кошмаруване...

1.09.08

отваряш вратата на къщата и усещаш мирис на... слънчогледи. странно, вчера ги е нямало, сякаш са само във въображението ти, но днес те просто са тук... Топла и Тиха са застинали над всичко, търсиш за какво се опитва да мисли трепването на някоя прашинка, защото ти е непонятно и толкова невъзможно. сякаш непрекъснат беглец на това най-мое място, удържан в рамките на себедопустимото... понякога така отчаяно се страхувам да не се обърна назад... забравяш от какво всъщност си се страхувал, какво неистово отбягваш и се изправяш точно срещу него... не можеш да прогониш призраци от сънищата си, както не можеш да спреш ходенето си насън, когато вече си тръгнал.. човек без сянка се бои дори от допира на лунна светлина.


3.09.08
............................................................

Grief is itself a medicine. ~William Cowper