разговор за началото на деня

малко и постепенно откриваш пътя към себе си в разбирането на другите, в мълчанието на твоя свят в кутийка, мълчание, затъкнато в синия плат с игла... една вътрешна светлина сякаш изгражда прозрачни ангели из тъмните коридори, тънка ивица, по която да преминеш от другата страна...(If you're going through hell, keep going. ~Winston Churchill)... замислих се за крилата на пеперудата, за една прашинка, която може да влезе в очите ти и да преобърне всичко там... за различното приемане от различните същества... възможно ли е душата да е вселена, необятно пространство, изтъкано от вечен, безкраен мрак и звезди... казаха ми, че трябва да съм силен човек за това, през което съм преминала, а Мелиса вярва, че съм по-силна отколкото изглеждам... но аз знам, че не е така... на моменти съм като листо на ръба на проспастта, което само не знае как се задържа там...може би дори вятъра не иска да го вземе със себе си, защото е натежало от чувства... и това съм и не съм...