...като мастило

...за мен писането е естествено като дишането... може би затова не успях да се откажа от него, въпреки че по едно време истински исках... понякога е така: не пиша аз, пише тя, не рисувам аз, тя рисува. пиша, защото отчаяно се нуждая от това. може би за да чувам мислите си. аз не съм писател и никога няма да бъда. толкова съм си сивичка. навсякъде е пълно с подобни на мен, по-добри. има толкова безкрайно много хора, в очите на които виждам, че са прекрасни. хора, които срещам случайно и усещам приятелство. едно пътешествие на душата в една посока. усещам, че могат да разберат. но аз съм фрагментарна. колкото и да ми се иска, не мога да събера в шепите си толкова прах от звезди, не мога да разбера всички, които чувствам, че разбират, и дори да искам да изплачат душата си и да отнема от тъгата, не мога... затова някакси може би на човек му е съдено да има няколко камъчета, да ги пази в ръцете си, да се опита да ги стопля, да им даде себе си докрай, дотолкова че нищо да не остане и само в пълното си раздаване да е истински щастлив и свободен, като прах по вятъра...