есенна апатия

в автобусите няма живот. това е така, защото не би могъл да оцелее там. не е само това, че си натъпкан като стафида, че те возят като картоф и те стоварват като тиква/впрочем скоро е Вси Светии/. София е град с уникални по рода си правила за движение. откачен е този, който не кара откачено. всичко е някъде там в дъното. а си оставме слепи за причината, заровени в повърхността - само това кoeто виждаме привидно. карат се хора, блъскат се един в друг, озлобяват се един на друг... а не на тези, срещу които трябва да викат.


скелетът на факултета ръси парчета разбита мазилка от тоя никога-не-свършващ ремонт. не вярвах, че ще се уморя от защита. но май и аз съм малко разочарована. нещо не е наред. да беше едно.

иначе се радвам на листата по асфалта, заспалите слънчеви лъчи и побъркания хладен вятър. някак сякаш природата иска да е най-красива преди да умре. искам да съм дете и пак да събирам обърнати сърчица от тополи.