радости

толкова тежко и щастливо едновременно. толкова смях и сподленост. и една успокоеност в мен.

тя не иска да порастне. не знам дали е затова. понякога сме така уплашени, че времето свършва. но то е заради смисъла. ако се докоснеш до него, ако го имаш в себе си, нищо никога няма да си отиде, няма да изчезне и ти ще си тук, и времето в теб и ти с него.

не знам. но си спомням, че когато имаш щастие, от което неудържимо ти се плаче, някакси в себе си осъзнаваш, че то ще е кратко. (но ако някой ме попита, знам, че това е вечност.)

един ден просто се събуждаш и знаеш, че е различно. че усещаш докосването на парапета. че забелязваш малките камъчета по пътя. знаеш, че може да е наред. доколкото може.