bitter

мразя да е толкова тъмно. мразя да няма ключ за нощната лампа. мразя живота в сенките и измисленото съществуване, кутийката, която си въобразих. мразя да казвам, че мразя и да изпитвам топло-горчивата празнина от събирането на сух дъжд в шепите на прозрачността... като пясъчен часовник се трупа праха в зеници, тишината вече не е нито изход, нито вход, нищо не е... нищото е...

няма истини, защото няма лъжи. няма ориентири, защото няма правила. няма понятия, защото най-хубавото наранява най-жестоко. образите са сенки на напразния си опит за съществуване, който усеща парадоксалната си обреченост, разпокъснаост и мимиолетност.

малки убежища на мними спасения. отречени. три пъти подред.

не ти си създал себе си в думите, те са те изваяли, вградили в себе си. чрез тях съществуваш, но и си наполовина мъртъв, защото такава е тяхната същност. но кой всъщност определя - нали си наполовина жив.

понякога наистина мечтая за поле от макове. толкова са топли и червени. имат мириса на залез. изглеждат бодливи, а едно леко докосване и са разкъсани... крият семенцата си в гравирани ковчежета. изгниват под есенното слънце... полета от макове...