ненаписано

...усмивка.

не съм на себе си. може би именно когато съм себе си.

не мога да сдържам усещанията си, не мога да не извикам, когато искам, не мога да премълча, за да отмине бурята вместо да се удавя в нея. не знам защо съм такава. но знам, че не искам да е друго. защото не би било нищо и не би било мен. и когато, когато има светлина се разпилявам в нея. искам и всичко се превръща в желание. страх ме е дори от сянката на мислите ми, като крадец съм от себе си, но в същото време и друга, в една безгрижна, невиждаща, затичана нереалност. или дали от дългото взиране не се съмняваш твърде много в образа... или той се раздвоява пред замъгления от опити да не премигаш поглед.