*"we don't need bells in our church..."
*"-she is not right in the head..
-come on, she just wants it all..."
не обичам тези шепоти. не обичам лудостта, в която се заплитат паяжини, нито тишината, в която пада мастилено черно перо... вчера ме попитаха за цвета... но няма значение самият цвят, истинската болка цъфти в очите, там е най-видима... затова няма нужда да бъде обвивана в плат... какъвто и да е...болното може да бъде благословено, пречистването идва в краткото осъзнаване на секундите, които застиват празни... защото в празнината няма нищо, затова тя нито наранява, нито те кара да изпитваш нещо... и толкова объркано е понякога онова жертвоприношение, така втъкани сме в душата си, как изобщо можем да се боим... и все пак... има храмове, невидими...
* когато тя се изкачваше към църквата, това беше нейният път с трънен венец... едно дете от вятър и мъгла... няма друго място за нея... тя не принадлежеше на този свят...
при осъзнаването, всяка стрелка спира. в тази статичност мълчанието е единствен отговор. неизразимото е затворено. то ти говори, без някой отвън да го долавя. само тези, които чуват мислите ти, дори без докосване, могат да разберат. има нещо много красиво в отсъствието на допир. в онова, което миглите споделят една на друга. в ъглите, по-различни от преминаването. дори в подлезите, от които нищо не се вижда. като ледени тръпки от липса на присъствие. и със самата му недовършеност, и всичко-не-случване.
Няма коментари:
Публикуване на коментар