затворено

струва ми се, че не успявам. да, не се справям. емпиричните данни го доказват. резултатите са слаби. а на мен ми е объркано. обичам да подреждам мислите ми като книги в библиотека. мислих си, че разделите в нея биха могли да си съжителстват идеално. но уви, едни винаги трябва да са повече от други. и аз не трябва да летя, а да изплета невидимо въже, с което да се поставя на едно място. като какавида, която някой ден иска да отвори очи за света, но не и днес. не и днес, защото ако не загубиш няколко "сега" можеш да изпуснеш утрето. няма начин.

но напоследък не мога да се овладея. това тягостно усещане се наплъстява в мен, пада меко и задушаващо. без да пита. без да плаче. почти без да иска.

вечерта преди осми март, мама ме помоли да й нарисувам картичка. за да си я сложи на бюрото на училище и да си я гледа. същата вечер разбрах, че съм си давала твърде много свобода, че винаги задушаващо съм искала и харесвала неща, които... няма как да станат, които никога не биха имали бъдеще и които започват да пречат. едновременно са заплаха за мен, но са спасение. и онази вътрешна лудост сякаш те приклещва в клепачите си. пръстите ми треперят при подреждането на четките и боите, при изливането на водата в бурканчето/бивш свещник/. и ми е мъчно, и цялата тази красота на докосването на листа ми носи непоносима обич и невъзможност. рисувам топлина. дишам на пресекулки, рисувам жар-птица и лалета, които тя така обича...